Рубрики

Вкъщи се подвизаваше красива полуангорска бяла котка, която като събратята си обичаше непрекъснато да се гали. Застанех ли на отворения прозорец, тя винаги се качваше на лявото ми рамо, мъркайки.

На насрещните пейки пред близки комшии, непрекъснато имаше женски събори. Свършили си работата, жените стояха до късно на раздумки. Нана Тина, задянала в цедилката правнучката си, винаги беше наблизо, и веднага ми подмяташе, като ме зърне:
– Не ще котка, не ще! А това! – завъртайки към мен цедилката със красивото личице на Петя, момиченцето на Цанка, която се омъжи много малка. Нана Тина още не беше видяла променената ми фигура през прозореца.

След едно неделно черкуване се срещнали двете ни майки – моята и на съпруга ми Христо. Щастливата ми свекърва изгаряла от нетърпение да съобщи на мама за очакваното внуче. Даже казала и кога ще се роди.

Вечерта майка ми дойде да се увери истина ли е. Заета с работа в горското стопанство при баща ми, отдавна не беше ни гостувала. Посещавах редовните медицински консултации, тогава се провеждаше и курс за обезболяване, което ми беше интересно. Но само Христо знаеше за очакваното събитие, а майчицата му налучкваше дори датата – чудно ми стана как. Споделих и с мама явната вече тайна, станала физически очевидна.
Нарастваха и грижите около подготовката за бебето.

В ранината на една утрин – вече беше дошло времето, тръгнахме пеш с Христо за болницата. При смяната на акушерките от нощната смяна, точно Данчето пое рожбата ми с възклицанието (на банския си акцент):
– Миче, каква красавица си имаш!
Изправи бебето да го видя, но то, още не поело въздух, се стресна, та и тя побърза да помогне за първата глътка въздух на новороденото ми скъпо същество.

Беше 6.ІІ.1951 година. И пак в щастливия за мен месец февруари! Тежеше 3,650 кг, висока 53 см. Косицата малко светла, очиците сини, но след кърменето по-късно станаха зелени. Според термина, бебето бе преносено с 10 дни. Ощастливи ни всички, че беше живо и здраво, и, кърмено доволно, растеше пред очите ни бързо, много бързо с пухкавите си бузки и дългите крачета.

Щастливият татко при къпането забеляза оформеното триъгълниче между гърдите, наследено от него. Д-р Дошкинов му беше казал, че това са „пилешки“ гърди, а и още по време на бременността му каза, че ще е момиче и на него ще прилича. Сбъдна се предсказаното! По късно го попитахме как е познал, а той отговори, че е станало случайно.

Милата ми свекърва идваше всяка вечер да гледа като го къпехме, и винаги водеше със себе си малкия Николайчо от последния син – радваше се, беше дочакала внуци от всичките си четири деца.

А моята майка, по своему щастлива, беше покрай мен в помощ за първата си внучка и за грижите по прехраната ни. И баща ми при възможност заобикаляше да ни види.
По осигурителната книжка, редовно облепвана, се даваше парична помощ за новородено. Застрахователния институт се грижеше за децата. Христо побърза веднага да оползотвори сумата, като купи детска количка за малката дъщеричка. С това много ме улесни.

Настъпи сезонът за полската работа и майка ми ме остави сама да се справям. Домакинстване, пазаруване, а за къпане винаги ползвах минерална вода от уличната чешма. С една ръка носех кофата с топла вода,с другата внимателно возех моето мило бебче. Таткото вечер се прибираше след напрегната работа и бдеше над него, отморявайки се. Вече спокойна приключвах дневната работа. И така всеки ден, ден след ден.

В една неделна утрин, вместо на черква, свекърва ми ме покани да ме заведе до нивата на Печковец, където тя бе родила Христо. На място искаше да ме запознае със свещената земя (наблизо имало светилище на траките). Показа паметното за нея място, под върбицата в горната част на блатото. Пообиколихме из просторната нива.

Тя носеше семена и малка мотичка да пресажда, ако трябва, но всичко беше никнало и порасло за прекопаване. Засърбяха ме ръцете, обичах да копая младите растения, с голямата мотика с дълга дръжка, изправена, заровила крака в рохката земя. Но сега с малката копачка започнах със сила, наведена. Бързах, запъхтяна да помогна малко.

А тя, съобразителна за всичко, ме изпрати да залея студена водица. На идване ми показа един дребак, в който извира студена кладенчова вода. Помислих, че е ожадняла и тръгнах веднага с манерката, а беше доста отдалечено. В неделния ден нямаше хора по полето. Стигнах до мястото, гъсто обрасло с храсти, върби, с увит по тях повит. Разгърнах ги и в сянката лъсна водата в дълбокото кладенче. Топнах манерката нагласяйки устието, когато изведнъж някой засвири с устни приканваща мелодия, усилваща се – съвсем близо. Побягнах, стискайки в ръка манерката – реших, че някои ме дебне в гъстия храсталак.

Разстроена спрях на нивата и се извиних на свекървата, че с навеждането ми над кладенеца, някой засвири в гъсталака до мен и избягах без вода. Свекърва ми някак особено се поусмихна, одобрявайки навременното бягане, като настоя да седна и си почина. Кърмата ми напъваше, макар да бях изцедила мляко за едно хранене.

На тръгване свекърва ми разказа как понякога там обикалял смок и само Провидението ме е спасило. Замирисало му е млякото и веднага се е упътил към мен. Изскочи спомена за разказа на мама как преди години кравата ни по къра рано пролетта я изсмукал смок, дояците вече кървели, тя ревяла и говедарят едва успял да я спаси. На следващия ден, макар завързана с въжето, я водел със стадото на друга паша, а тя пак ревяла, опитвайки се да отиде на вчерашната – към смока. Какво ли я е привличало? Дали е събудил инстинкта и към телето, което беше отбито вече?

Помолих само Христо да не научи за случая, та да предотвратим допълнителните грижи и безпокойства. Завърнала се, щастлива гушнах малкото мъниче, доста огладняло. Таткото се наслаждаваше, гледайки колко лакомо гълта.

Ежедневието пак запълваше деня ми, но от време на време мислите ме водеха на кладенчето. Навести ме детството, при игрите на криеница кой ще мижи с напева: смок свири на върба, всички жаби дойдоха, една жаба нямаше... За да остане това в детската игра дори, явно явлението се е запазило от миналото!

Не беше лесен семейният живот и през нашите млади години. Майчинството свършваше още в първия месец на новороденото, като се даваха само часове за кърмене. Но нямаше кой да остава при него, мама вече редовно работеше на полето в новосъздаденото кооперативно стопанство, където заработеното се заплащаше със стотинки за трудовия ден. Трудно си пробиваше път земеделието в началото.

Принудена бях да напусна работата, и да се помиряваме само със заплатата на Христо, но в щастливата компания на любимото чедо. А то растеше с часове и до дървената люлка от страната на таткото, който при нужда я залюляваше нощем, чакаше вече креватчето. Стоялката, нестандартна поръчка с колелца и мъничка масичка отгоре, вече използвахме през деня, предпочитана от дъщеричката, която се въртеше права в нея на всички страни, заякчавайки краченцата си. Толкова забавно беше да я наблюдаваме и пред масичката с дрънкалки и гумени играчки, как ги натиска да пищят и дрънкат. Та това са вече рефлексите на новия човек!

Във ваничката с минерална вода вечер също имаше забавления. Домакинстването беше припряно до късно вечер. Трябваше и дрешки да се шият и плетат непрекъснато, защото бързо се израстваха, но щастливи с радост се справяхме. Имахме си импулс до нас! На разходките в събота и неделя вече бяхме Света Троица.

На детските консултации ходех редовно, движехме се в нормата и малко над нея. Започнахме и подхранване вече с обща храна, но кърменето продължи и след като дъщеря ми навърши една година. Често вечер ни гостуваше свекървата, винаги с внучето Николай и с по-голямата внучка Ленчето, дъщеря на единствената нейна дъщеря – палавници, тичаха по цялата къща. Нашето момиче, като ги гледаше, искаше да върви подир тях, интересно му беше. Хващахме го с две ръце и то бързо крачеше след братовчедите си.

Скоро укрепна и свободно проходи на десет месеца. Майка ми се отби една вечер след работа и се зачуди, че вече е проходило, казвайки „пишкин дете”. Не го беше виждала скоро и радостна каза, че веднага трябва да му направим „пристъпулка”. Замесила сутринта рано пълна тава с малки сладки питчици с набодени отгоре орехчета. Препечени, дъхави, донесе тавата и отиде на работа.

Изнесохме на тротоара на улицата тавата с питките на един стол, а на друг поставихме табличка с листове и писалка. Поканихме деца от махалата, улиците бяха пълни с дечурлига навън. Глъчката стана голяма наоколо. Дъщеричката подскачаше цялата. Пуснахме я да ходи, за да видим към какво ще посегне. Бързо, бързо посегна и грабна писалката. Явно бе, че не е огладняла още... И заоглежда децата – толкова интересни ѝ бяха. Подканихме ги да си грабват от питките и да тичат с тях. Те това чакаха и набързо се разбягаха с пристъпулника.

Целта беше постигната, обичаят изпълнен. Баба Яне ще спи спокойно, а и момиченцето ми ще тича цял живот, само да бъде жива и здрава, умна и добра.