Рубрики

Имах безгрижно детство. Спомням си хиляди моменти от него. Понякога ми се иска да ги върна, просто ей така, за да им се насладя отново. Дали са ми безгрижие, детска наслада и странното чувство, че всичко може да бъде наред, стига да го пречупиш през призмата на игрите. И защо не? Сложно ли е да бъдеш щастлив? Трудно ли е да приемаш всичко на шега? Невъзможно ли е завинаги да запазиш детското пламъче в себе си?

Пораснах. Де да бях все така безгрижен, както преди 12-13 години. С времето разбрах, че има и по-сериозни неща от това да те уцелят на „народна топка“ и да изгориш. Или да не събереш първи картите на „кент“. Нормално е. Всеки се сблъсква малко или много с реалността, щом напусне вълнуващия свят на книжките за оцветяване, жмичката и сглобяването на лего. Но и научава доста, без дори да си дава сметка. От ранна възраст придобива умения, които не се губят. Никога.

Бях на шест. Цялото лято прекарах пред блока, на детската площадка, от сутрин до вечер. Усещах пълна хармония, нямаше за какво да се тревожа. „Капитане, капитане...“, „мляко с мляко“, „сляпа баба“ или просто обикновена гоненица – нямаше значение кое, важното бе, че не ми се прибираше у дома. Но по това време все още не умеех да губя, не изпитвах нужда да бъда силен, не осъзнавах колко контрастна е действителността и че се редуват добро и зло. Немалка част от децата бяха по-големи, по-високи и по-уверени от мен. Бутаха ме като играехме на криеница, за да не успея да се заплюя. И съвсем разбираемо, състезателният дух си казва думата. Почти винаги смелите, хитрите и „нахаканите“ печелеха. Знаех, че е на игра, но започнах да падам, да се прибирам с рани и драскотини, да се ядосвам, че губя, да се чувствам по-дребен и нищожен. Вярно, че бях малък, но тези работи ми правеха впечатление.

Поредна вечер. Бяхме се събрали на улицата и решихме да се разделим на два отбора за „кър“ – игра за асфалт, за която е нужен един тебешир и много риванол. Първото средство е за чертаене, а второто е за промиване на неизбежните ожулвания. Защото в играта основните действия са бутане и дърпане. А резултатът в повечето случаи е по лице, корем или гръб на земята.

И старт. В онзи момент се затичах и някой с всичка сила ме избута встрани. Полетях и рикоширах в близката стена. Помня, че ударът беше и зашеметителен, и зашеметяващ. След известно време в легнало положение успях да се обърна, за да установя, че битката на теренa продължава и никой не ме забелязва. Тогава си дадох сметка, че ако искаш да се справиш с трудностите по пътя си, е необходимо да стиснеш зъби, да разчиташ на силата и волята си, да не се боиш от предстоящото, да дадеш максимума от себе си и да елиминираш страха без колебания. Ето защо се изправих и без да ме интересува болката, се върнах в играта и издържах до самия край.

Така детството ми даде незаменими уроци, на които се опирам до ден днешен. Не знам за безгрижността, но свободолюбивият дух не си отива от мен. А той е придобит именно на детската площадка.

Борислав Володиев Вълов 19 години
Разказът е сред наградените в конкурса Истории от детската площадка