Меню

Детската връзка със себе си - или как да помогнем на децата да открият своята същност

Детската връзка със себе си - или как да помогнем на децата да открият своята същност

Преди да прочетете тази статия, моля ви да отделите няколко секунди и да си припомните своето детство. 

Какви са емоциите, които се пораждат у вас, когато си представите себе си като дете? Какво изпитвате като си спомните разговорите с родителите си? Помните ли кога са ви помагали и кога ви бяха досадни, или пък плашещи? Кои бяха любимите ви моменти?

Може би в съзнанието ви ще изникнат ситуациите, когато сте били свободни, а възрастните – отпуснати и отворени към вас. Може би ще се сетите за дните, в които сте чувствали близост и приемане, усещали сте, че можете да бъдете искрени; за първите пъти, в които сте правили неща сами и сте се справили; за подкрепата да отстоите мнението си и вярата, че сте достатъчно силни, за да постигнете това, което искате.  

 

Сега обърнете поглед към поведението си като родители в настоящето.

Усещаме своята отговорност да научим децата да уважават себе си, да познават емоциите си, да осмислят поведението си, да могат да се самоподкрепят, да изпитват радост от времето със себе си. Понякога обаче, поради липса на време, сили и информация, оставяме грижата за тези умения на заден план във възпитанието. Когато в семейството им отделяме по-малко внимание, външната среда (детската градина, училището, компанията...) поема ролята на модел, но в такъв случай резултатите от този процес зависят изцяло от потенциала и възможностите й. А те често са ограничени.

 

Живеем във време, в което интелектът и волята са абсолютизирани като условия за успешност. Обществото постоянно изпраща послания, че не сме достатъчно стойностни, ако нямаме постижения, победи, пари, образование, статус. Днешните герои са успешните, борбените, уверените. Бидейки такива, ставаме силни във външния свят. Паралелно обаче, все повече разбираме, че във вътрешния свят сами по себе си тези качества не са достатъчни, за да сме щастливи. Виждаме, че реализирането на амбициите може да бъде съпроводено и с дълбока неудовлетвореност, самота или липса на смисъл. Това се случва, когато не сме усвоили умението да общуваме положително със себе си и света. Някои специалисти го наричат емоционална интелигентност, други – личностното развитие, зрялост. Терминът е без значение, важното е, че това умение стои в основата на радостта от живота.

 

Какво би се случило, ако връзката със себе си на децата се превърне в приоритет за родителите във възпитанието?

В такъв случай бихме били много по-чувствителни към присъствието си в общуването. Защото ние, възрастните, можем да помогнем на децата да разберат какво представляват. Най-непосредственият път, по който те разширяват и задълбочават личността си, минава през взаимоотношенията с нас. Още на много ранна възраст, оглеждайки се в нашите реакции, те разбират дали тяхното мнение е важно, дали са ценни, дали мислят адекватно, как да се справят с живота, дали в поведението си трябва да бъдат водени от чувство за дълг или да се вслушват в интуицията си. Истински не си даваме сметка до каква степен нещата, които казваме, насочват тяхното виждане за себе си. 

Малкият човек е изключително сензитивен както към думите, така и към тона, интонацията и излъчването на възрастните. Затова е трудно да скрием истинските си чувства, когато общуваме с дете. Ако не сме автентични, то просто губи интерес към нас. Ако го манипулираме и контролираме, отвръща ни със страх и провокации. Дадем ли си време да помислим защо реагира по определен начин, можем да разберем дали комуникацията ни е била естествена и хармонична, или подходът ни е разрушителен и отблъскващ. И в двата случая става ясно, че детето има нужда да бъде приемано насериозно и с уважение. 

Вярвам, че дори и най-дребната житейска ситуация е възможност да засилим осъзнаването и будността към себе си на децата. А когато ги насочваме да откриват същността си, те ни усещат много близки и се чувстват подхранени.

 

Ето и няколко насоки как в ежедневната си комуникация да подпомогнем децата да изграждат хармоничен вътрешен свят:

 

Човек, а не възпитател

В общуването си с децата рядко имаме търпението да се оставим на безтегловността на процеса и да не насочваме разговора в определена, необходима на нас цел, посока. Говоренето ни обикновено е монологично и ориентирано към решение или действие. В допълнение, съвсем автоматично прибавяме страховете си, критиката, контрола, съветите, мъмренето. (в допълнение прочети кои са 12-те препятствия пред общуването според д-р Томас Гордън) В такъв случай с най-добри намерения ние затискаме комуникацията чрез своето интензивно присъствие. Тя се превръща във възпитателна.

Нека опитаме да направим обратното. Взаимното чуване и разбиране да бъдат цел на общуването и да оставим пространство за свободна естествена обмяна на мисли и чувства. Нека не се опитваме да разрешаваме конфликтите и регулираме отношенията си точно в този момент. Нека няма излишна йерархия и изкуствена дистанция. Да постоим в топла близост, в която двама човека просто споделят един на друг своите вселени. 

 

Навътре, вместо навън

Предлагам да бъдем сензитивни кого слагаме на първо място по важност, когато коментираме с детето дадена проблемна ситуация. Поставяме ли като приоритет себе си и своите притеснения, учителите и техните неудовлетворени изисквания, другите деца и възрастни, системата, правилата? Или обратно, успяваме да обърнем вниманието си към най-вярната посока – навлизане във вътрешния свят на детето?

Добре е да имаме предвид, че всяко човешко действие е провокирано от съзнавано или несъзнавано лично основание. Поведения като обиждане, агресия, затваряне в себе си, мрънкане, мързел, опозиция, лигавене и т.н., винаги са израз на по-дълбока трудност и не бива да бъдат подценявани. В този смисъл, вместо да осъждаме постъпките като лоши или неприемливи, можем да се опитаме да разберем какво е мотивирало детето да ги извърши. Ще видим, че те винаги са резултат от болка, нараняване или гняв.

Няма как да искаме някой да се промени, ако не познава себе си. За да помогнем на детето да разбере това, е важно да го насочим към осмисляне на връзката между неговите емоции, мисли и действия. По този начин ще му предадем ценното послание, че ръководи живота си и може да изследва смисъла на действията си.

 

Пример:

Обърнете внимание как започвате разговора с детето, когато сте в проблемна ситуация. „Какво направи! Знаеш ли как го заболя момченцето! Ами ако теб някой те удари така???“ – типичен пример за фокус извън детето. Вместо това можем да попитаме „Какво се случи с теб, че удари детето? Ядоса ли се? Какво си помисли? Това ли те накара да поискаш да го удариш?“. Обсъждането подпомага развитието на детето, единствено ако е диалог, в който детето говори повече, а родителят задава въпроси.

 

 Въпроси, които отварят

Добре зададеният въпрос има широк потенциал. Понякога води до осъзнаване, наместване и успокоение. Друг път може да възпламени потискана емоция и да задвижи отлагано действие. Качеството на диалога между родители и деца се посява у детето и задава тона на вътрешния диалог на детето. Понякога се изкушаваме да задаваме въпроси от позицията на знаещия, да изпитваме детето или да го назидаваме. Забелязваме, че този подход по-скоро затруднява процеса на осъзнаване на детето, отколкото да го улеснява. Обратно, присъствието ни в разговора като искрено заинтересовани от вътрешния свят на детето, стимулира неговото израстване и самостоятелност. Важно е да можем да си дадем сметка дали въпросът, който задаваме, е полезен за детето, или обслужва наши нужди.

Ето и примери за развиващи въпроси:

- „Какво чувстваш?”

- „Когато се почувстваш пак по този начин, какво друго можеш да направиш?”

- „Как си обясняваш ситуацията?”

- „Какво ти се искаше да е различно?”

- „От какво имаше нужда тогава?”

- „От какво имаш нужда сега, в нашия разговор?”

 

Играта и изкуството

Играта и изкуството развиват децата чрез процесите на идентификация (оприличаване с герои или образи) и проекция (приписване на свои качества или трудности на герои, изразяване на лични вътрешни конфликти в разиграване на сюжети). Примери за креативни форми на комуникация са:

- разказване на истории на тъмно,

- измисляне на приказки с неочакван край,

- куклен театър, приложни изкуства,

- рисуване на емоции и др.

Творческите дейности могат да помогнат на детето да се справи с различни трудности, да се изрази, да развие мисленето си. А за родителите са помощник в изграждането на ценности и стимулатор на естествената комуникация с децата. Защото когато правят интересни неща с родителите си, те се чувстват свободни да ги възприемат като по-близки и да ги усещат по-цялостно и автентично като хора.

 

Децата са съкровище. Да бъдем откриватели !

Вътрешният свят на децата е богат. Понякога повече от нашия. Изпъстрен с въображение, образи, неясни представи, емоции, надежди, възприятия. Ако си мислим, че знаем всичко, вероятно грешим. Ако позволим комуникацията ни да остане на повърхността, може да пропуснем шанс да опознаем детето си. Или още по-тъжно, да го лишим от шанса да опознае себе си. Вместо това можем да бъдем любопитни, търсещи, будни във възпитанието.

Когато общуваме с едно дете, ние държим сърцето му в ръцете си. Тонът, гласът, погледът, допирът ни, цялото ни същество излъчва нашето отношение. Важно е, независимо какво правим заедно, да успеем да накараме детето да се чувства добре по отношение на себе си. Ще успеем, винаги когато подходим с искрено, дълбоко и неподправено уважение към него. А това означава да му дадем крила.

 

снимка: Photl.com 

Още по темата

Публикации

Митове, относно родителството ►►►

Откъс от книгата на Шефали Тсабари "Осъзнатост в семейството. Как да отгледаме силни, устойчиви и самоуверени деца".

Искате да получавате възрастов бюлетин?

Искате да получавате възрастов бюлетин?

Създайте профил с възрастта на вашето дете. Това е първата стъпка, за да получавате текстовете, които подготвяме за вас, точно когато са ви нужни.  

Създаване на профил

Харесай ни във Facebook