Родителската общност – изграждането ѝ въобще не е просто, но там, където родителите са припознали общата си цел и общия си интерес, училището е различно, смята Цвета Брестничка – председател на асоциация „Родители“

Г-жо Брестничка, откъде според вас трябва да се тръгне, за да се промени българското училище, което всички критикуват от десетилетия, вземат се държавни „мерки“, но резултатите на харесват на никого?

1. Първо, трябва да се промени мотивацията на преподавателите – в училището трябва да се привлекат млади мотивирани хора.
2. Второ, методите на преподаване – много повече интерактивност, въвличане на децата да участват в това, което става в класната стая.
3. Трето, отношенията между възрастните – изграждането на качествени, човешки отношения между самите възрастни. Учителите трябва да се чувстват екип, а не всеки да работи сам за себе си; да изградят партньорство с родителите, т.е. училището да припознае родителите като партньори, а не като хора, на които трябва да им се нареди какво да свършат. Родителите от своя страна да припознаят своя ангажимент към училището – сега те гледат на него като на място, където си връчваш детето, за да ти го обучават.

Това за мен са трите много ключови промени, необходими за „голямата“ промяна.

Нещо направено ли е в тази посока в българското училище?

В отделни училища само. Зависи много от мениджмънта на училището, зависи от личността на директора, от неговите приоритети, зависи много от мястото, където е училището. Там, където има изградена жива общност, училищата функционират доста по-добре, отколкото примерно в големите градове, където те на практика са изолирани от общността. Училището си е един затворен свят, който няма никаква връзка с околните. Ти си водиш детето от някъде си, оставяш го и после си го прибираш. Нямаш контакт с останалите родители, детето ти извън училище няма контакт с другите деца. Идеята на кварталното училище, в което хората се познават, е нещо, което много липсва в големите градове.

Кой може да промени това?

От една страна това трябва да стане отвътре, от самото училище, защото истината е, че в партньорството семейство-училище лидерската роля се пада на училището. В него са хората, които трябва първо да бъдат научени как да бъдат лидери, да имат самочувствието да бъдат лидери, да бъдат научени на методи на работа с други възрастни хора – не само с деца, и на методи за изграждане на общности, за изграждането на екип.

Какво може да мотивира самите учители да го направят?

Едното е, разбира се, по-високи заплати, за да се привлекат по-млади и ентусиазирани хора, но това не е всичко. Другото, което може да ги мотивира, е получаването на признание за това, което правят. И това може да стане по много начини, включително и през медиите. Защото образът, който непрекъснато се нагнетява в общественото пространство, е на учителя, който не се справя, на учителя, който е груб, некадърен, или има някакви фалове, или... Обратният образ – на човека, който добре си върши работата, не присъства. Освен това хората трябва да се научат по някакъв начин да си признават заслугите един на друг – когато работиш в екип, за теб не е толкова важно дали са те показали по телевизията, колкото хората, с които работиш, да изразяват признанието си за това, което ти правиш.

Вътре в самите екипи няма ли повече завист, отколкото признание?

То дори не е завист, по-скоро има безразличие, често потъпкване на инициативата, за да не даваш „лош“ пример, че може да се върши повече работа. Промените не могат да се случат от днес за утре или с едно министерско постановление. Трябва да се започне още от самата система за подготовка на учителите в университета. Там се работи така, че когато студентът напусне университета, той въобще не е готов за това, което го очаква в класната стая.  И  дори да има желание да отиде там, той много бързо си казва „това не е място за мен”, защото не е готов да работи с деца, не е готов да работи със съвременните родители, да се справя с отношенията вътре в учителския колектив. Отделно, че самите училища нямат програми за приобщаване на младите хора. Когато млад учител иде в училище, го оставят да се оправя сам. Няма ментор, няма човек, който да го въведе...
Много са нещата.

Ако правилно разбирам, есенцията е да се работи не само с децата, но и с родителите.

Работата е преди всичко в сферата на отношенията между възрастните.

Моите наблюдения са, че в момента работата с родителите е по-скоро в посока събиране на пари, за да се ремонтира нещо.

Да, за съжаление. На родителите се гледа или като на източник на някакво финансиране, или като на деца, на които можеш да нареждаш да направят нещо.

А всъщност всеки клас е една общност от деца и родители.

Да, и там, където успяват да я изградят, за децата е много по-добре. Там, където родителите се опознават, имат си доверие, имат доверие на учителя, работите в класа вървят много по-добре.

Учителите всъщност трябва да бъдат насърчени или сами да поемат инициативата да създадат такава общност.

Родителската общност – да, защото тя понякога се самосъздава, но това е много рядко, трудно и е оставено на случайността. Учителите трябва да бъдат обучени на методи, с които да създадат такава общност.

Излиза, че не е толкова просто...

Въобще не е просто да създадеш общност от хора, които имат различни интереси, различни ценности, в голяма степен различно образование, различни цели... И да ги накараш да припознаят общата цел, общия си интерес. Това е много, много трудна работа. И учителят е оставен изцяло на собствения си талант и вдъхновение как да направи това нещо. И ако той има таланта и вдъхновението, може да накара нещата да станат. Но в повечето случаи хората просто трябва да бъдат научени да го правят.

И кой може да ги научи?

Трябва да се започне още от университета, но да да има и последващо образование за учителите.

С какво точно се занимава асоциация „Родители“?

С много неща. Организираме например такива обучения за учители – там, където има осъзнатост от училищата, че това е важно. А от друга страна се опитваме да популяризираме тези ценности., за да ги припознаят хората.

Едно от важните неща за нас е работата за безопасен за децата интернет. Неслучайно сме организацията, която води българската линия за онлайн безопасност. Целта ни е да бъдем полезни и на деца, и на родители, и на учители, въобще на хора, които работят с деца – целта е да научим децата да „плуват“, не да им забраняваме да влизат във водата. Защото е ясно, че забраните не вършат никаква работа. Тук трябва да се работи и с родители, и с деца. За нас е важно повече деца да научат за линията, да знаят, че там има хора, които могат да им помогнат.

Друга важна за нас кауза е не само участието на родителите в училищния живот, а участието и на майките, и на бащите в отглеждането на децата.

Една от най-важните ни каузи е осъзнаването на родителството като ценен избор. Родителството не е нещо, което ти се случва по някакви биологически причини. Родителството е нещо, на което си струва да посветиш усилията си, и това ти дава страшно много – това не е жертвоготовност и геройство, а нещо, което ти носи удовлетворението да се чувстваш силен и полезен.

С Цвета Брестничка разговаря Елена Бачева

Снимка: pixabay.com