Меню

Какво трябва да се промени в училище – разковничето е в доверието

Какво трябва да се промени в училище – разковничето е в доверието

Децата трябва да имат лична мотивация да учат, а за това най-важна роля имат родителите. Но училището и най-вече взаимодействията в триадата учител-родител-дете – често са крайгълен камък в образованието и мотивацията на децата, затова между тези три страни трябва да има повече доверие. Това споделя с нас Силвия Андреева, обучител по програмата за трениране на успешни родители на Gordon Training International и автор в Дневникът на мама.

 

Силвия, какви са според теб основните проблеми в българското училище?

Един от най-важните проблеми се състои в това, че получаването на знания не е достатъчно, те не вършат работа без умения, каквито в училище не се учат – като например работата в екип, аналитичното мислене и т.н.;

Не се насърчава и креативността, системата е насочена към наизустяване на еднообразни знания с малко или почти никакво практическо приложение;

Не се дава отговор на въпроса: защо трябва да знам това? Какво има в него за мен? Какво ще ми донесе? Следователно, без отговор на този въпрос децата нямат мотивация да учат и не им се дават възможности да се изявят в това, в което са или могат да бъдат наистина добри;

Друг основен проблем е начина, по който общуват учители с деца и с родители, както и начина на решаване на конфликти. Много учители все още разчитат на заплахата като метод, по който да "мотивират" децата да учат. Който отново дава резултат в липса на личната мотивация у децата, убива естественото им любопитство и стремеж към учене и развитие и поощрява поведения и знания, които са далеч от креативността.

В много държави се работи по въпроса или поне е дадена свобода на образователните институции да съществуват в алтернативите си и да избират методите и начините на преподаване, както и на какво и как, кога да учат децата. Докато в България един от най-големите проблеми е липсата на визия за образованието, както и липсата на свобода и алтернативи пред родителите и децата.


Има ли нещо, което дотук е направено в положителна посока в българското училище?

Положително е, че има възможност да се създават училищни настоятелства, които да работят заедно с училището като орган на родителите за подобряване на средата на учене.

Положителни са и някои инициативи по европейски проекти, като например програма „Успех”, които дават възможност на учителите да разработят извънкласни програми по интереси в различни области според различните таланти и интереси на децата, както и да използват методики на работа по свое усмотрение. В много училища се подобрява материалната база, което не е без значение – нови огради, ремонтирани класни стаи и общи помещения, включително и хигиенните, игрища и спортни площадки – всичко това са неща, които помагат на децата и родителите да се чувстват по-сигурни в безопасността на децата, по-уютно и приятно в училищната среда.

Въвеждането на новите технологии като част от методите на преподаване също е положително, тъй като децата вече се раждат с тях – черната дъска и тебешира за децата ни са нещо екзотично от детството на родителите. Директорите имат относителна свобода и могат да подкрепят инициативи за работа с децата, учителите и родителите извън обсега на контрол на инспекторатите, които често се превръщат от контролиращ в спъващ развитието орган.

Има много организации от неправителствения сектор, които развиват програми за подобряване на образованието и има някои много добри и успешни примери, но липсва устойчивост – т.е. не се взимат добрите практики, вече изпробвани в пилотни училища, за да се превърнат в стандарт и за останалите, а някак всички резултати са частични, на парче.

На ниво концепции и идеи има и други доста положителни неща, но изпълнението им или не е стартирало, или е частично, или е в среда, която не позволява свобода на вземане на решенията и ограничава креативността и съответно и резултатите.


Кой може да промени тези неща, за които говориш?

Не вярвам, че институциите са тези, които трябва да поемат цялата отговорност за промяната. Но промяната трябва да започне от някъде и тяхна отговорност е да дадат старт с един наистина отворен към промените закон, който да позволява и на учителите и родителите да са активна част от образованието, а не изпълнителска. Образователната система е едно от нещата, които се променят най-трудно, най-бавно и се иска активно участие на цялото общество. Има много хора сред експертите, учителите, родителите, които искат и са готови да помогнат за промяната. Но голяма част от тях се сблъскват с бюрокрацията, която съпровожда тази промяна, с невъзможните образователни изисквания – не защото не е възможно децата да ги покрият, а защото нямат ясна цел и посока, с учебниците и учебните помагала, изостанали с години, някои дори с десетки години в начина на представяне на материала. Липсват електронни учебници и адекватни ресурси онлайн, комуникацията между учителите и родителите на много места е запазена на ниво бележник.


Дали сме наясно защо искаме да променим училището? Какво точно ще бъде нужно на децата ни в “утрешния” ден?

Общата цел липсва: а именно накъде вървим, какви искаме да са децата ни след 15-20 години, какво е нужно на света и какво им е нужно в света, в който живеят, кои са новите ценности; както и т.нар. холистичен подход – т.е. да се гледа общото, цялото, системата не като отделни свои единици в лицето на държавата, общината, училищната администрация, учителите, родителите, неправителствения сектор, а общата цел да обедини всички тези единици в единно усилие и воля за промяна.


Какво може да мотивира децата, та дори КОЙ може да ги мотивира, освен учителите?

Мотивацията на децата да учат е естествено – тя е плод на вроденото любопитство в детските очички, което е двигател на развитието. Децата ИСКАТ да учат, те искат да знаят нови неща, да разбират за света около себе си, да придобиват нови умения и знания. Всички знаем за „периода защо”. Те учат постоянно в играта си, чрез взаимодействието с околните, от книгите и разговорите.

Интересн факт е колко много деца започват да приемат ученето като досадно чак след като тръгнат на училище. Не е ли това достатъчно показателно?

Отговорност за мотивацията на децата определено има и училището, но на първо място са родителите – ние имаме най-силно влияние върху децата си и колкото и да ни е трудно да си признаем, ние сме основният им модел на подражание в първите 10-12 години от живота им. Ако ние не четем достатъчно книги, как можем да обясним на детето, че трябва да чете? Ако ние не обичаме да учим нови неща и да разгръщаме хоризонтите си, по каква логика очакваме това от децата си? Ако ние не обичаме и не уважаваме училището като институция и учителите на децата си, защо те трябва да го правят?

Всичко започва в семейството. Но училището има голяма роля и най-вече взаимодействието в триадата учител-родител-дете – отношенията в този триъгълник често са крайгълен камък в образованието и мотивацията на децата.


Какво може да мотивира учителите да общуват повече с родителите и децата?

Може би интересът на родителите към развитието на децата им? Често оставяме децата си в ръцете на учителя и пренасяме цялата отговорност за образованието на детето си в негови или нейни ръце. Но учителят не може и не трябва да носи тази отговорност. Учителят има за цел да ограмоти детето и да му предаде основни знания на едно средно ниво, което е определено не спрямо най-доброто възможно представяне, а спрямо средното. Не можем да очакваме от учителя да е ментор на всяко едно отделно дете от 25-30 деца в класа. Родителите понякога се настройват срещу учителите и съзнателно или не пренасят тази настройка и към децата си. Това далеч не мотивира учителя да общува повече, напротив.

Разбира се, заплащането на учителите е смешно ниско и това също е от голямо значение за мотивацията на учителя. Но основното според мен си остава интересът на родителя към това какво се случва с детето му в училище и проактивното отношение спрямо учителите. Интересно е как на родителските срещи в училище всеки има мнение по болните въпроси, но когато стане дума да се съдейства с време, труд, усилия и дори средства който може – всеки си прави пас и вдига ръце и са много малко родителите, които активно се включват в училищния живот, интересуват се, помагат с каквото могат. Това не са нови практики – в други държави много отдавна съществуват такива родителски активи и настоятелства, които са активна част в образователния процес на децата си.

Бих добавила за финал: Може би разковничето е в доверието ­– повече доверие в децата ни, че са достойни и отговорни хора, които могат да преследват мечтите си; повече доверие в нас като родители, че можем да подкрепим децата си в пътя им към бъдещето; повече доверие в учителите, че могат да помогнат на децата ни в намиране на призванието им.

Със Силвия Андреева разговаря Елена Бачева

Още по темата

Искате да получавате възрастов бюлетин?

Искате да получавате възрастов бюлетин?

Създайте профил с възрастта на вашето дете. Това е първата стъпка, за да получавате текстовете, които подготвяме за вас, точно когато са ви нужни.  

Създаване на профил

Харесай ни във Facebook