Откъс от книгата „Свободата да учиш”, Питър Грей

Представете си една старомодна улична игра на футбол. Деца на различни възрасти излизат едно по едно на улицата. Въпреки че тя е пуста, те излизат с надеждата, че ще се появи още някой, с който да играят. Едни идват пеша, други с колело; едни сами, други с приятели. Едни носят топка (която може да не е непременно футболна), други очертават врати. Събират се достатъчно хора за игра, тъй че те започват. Двамата играчи, които останалите имат за най-добри, стават капитани на отбора и избират кой от коя страна ще играе. Те очертават игрището. Теренът не позволява всичко да е перфектно, тъй че те импровизират. Няма възрастен да им каже какво да правят или как да се справят с пререканията помежду си; те трябва с всичко да се справят сами. Този начин на игра на футбол е същинска игра. Това е дейност, избрана от самите играчи и осъществявана заради самата нея, не заради някаква външна награда.

Сега си представете една игра от шампионата на Детската футболна лига. Тя се играе на безупречно игрално поле, което прилича на умалена версия на професионалните игрища. Повечето деца биват закарани там с коли, отчасти защото са далеч от дома и отчасти защото родителите им стоят зад тази дейност. Много родители остават да гледат мача, за да демонстрират подкрепата си за младите играчи. Отборите са предварително определени. Всеки отбор има възрастен треньор и възрастен съдия. Отчита се официален резултат; в течение на сезона победите и загубите биват проследявани, за да се определи кой отбор ще стане шампион. Някои от играчите наистина искат да участват в това; други са там, защото родителите им са ги съблазнили или принудили.

Неформалната детска игра на футбол съдържа ценни житейски уроци, които формализираните, ръководени от възрастни игри не предлагат. Ето пет такива урока – сред най-ценните, които човек може да научи в живота.

Урок 1: За да има игра, трябва всички да са щастливи.

Най-фундаменталната свобода във всяка истинска игра е свободата да напуснеш играта. В една неформализирана игра никой не бива принуждаван да остава и няма треньори, родители или други възрастни, които да се разочароват, ако напуснеш. Играта може да продължи само при положение, че има достатъчно играчи, които искат да играят. Ето защо всеки трябва да даде своето, за да бъдат останалите щастливи, дори и да са от противниковия отбор.

Това означава, че в неформализираната игра се въздържаш от определено поведение извън ограниченията, диктувани от правилата, тъй като си съзнателен за нуждите на другите играчи. Не се впускаш с пълна сила в мешането на топката, ако противникът е по-малък от теб и може да се нарани, въпреки че това би било добра стратегия в Детската лига (където треньорът дори може да ти се скара, че не си направил това). Това отношение е причината, поради която в неформализираните игри децата се травмират по-рядко, отколкото във формализираните спортове (въпреки убеждението на родителите, че спортовете, ръководени от възрастни, са по-безопасни). Ако подаваш топката на малкия Джони, ти го правиш леко, защото знаеш, че няма да може да хване бързата ти топка. Знаеш също, че съотборниците биха те обвинили, ако постъпиш така. Ала когато срещу теб се изправи големият, опитен Джеръм, даваш най-доброто от себе си, не защото искаш да победиш, а защото ако не го направиш, би го оскърбил. Златното правило на социалната игра не е „Постъпвай с другите така, както би искал те да постъпват с теб.” По-скоро то е „Постъпвай с другите така, както те биха искали да постъпваш с тях.” Равенството в играта не е равенството на еднаквостта, а на равната значимост на уникалните нужди и желания на всеки играч.

За да си добър играч в неформализираните спортове не може сляпо да следваш правилата. Вместо това трябва да виждаш нещата от гледната точка на другите, да разбираш какво искат те и да им даваш поне част от него. Ако не успееш, ще си останеш сам. В неформализираната игра поддържането на щастието на другите играчи е много по-важно от победата и това важи и в живота. За някои деца този урок е труден, ала силното желание за игра с другите е толкова силно, че повечето накрая го научават, ако им се предоставят достатъчно възможности за игра – достатъчно възможности да се провалят, да страдат от последствията и след това да опитват отново.

Урок 2: Правилата не са окончателни и подлежат на промяна от играчите.

Тъй като в неформализираната игра няма нищо стандартизирано, играчите трябва да измислят и променят правилата, за да се приспособяват към променящите се условия. Ако празното място е малко и единствената топка на разположение е лека и лесно отлита надалеч, играчите могат да решат, че щом тя излезе извън игрището, това е двойно нарушение. По този начин те се концентрират да регулират по-внимателно силата и посоката на удара си. От друга страна на най-силните играчи могат да се наложат допълнителни ограничения, за да се приравни силата им с тази на останалите. Ако в течение на играта условията се променят, правилата също могат да се променят. В Детската лига няма нищо такова, там официалните правила са неизменни и прилагането им се тълкува от някой възрастен в позиция на власт. Във формализираната игра условията трябва да се приспособят към правилата, а не обратното.

Известният психолог на развитието Жан Пиаже отбелязва отдавна в класическото си изследване на деца, играещи с топчета, че децата разбират правилата по-добре, когато играят сами, отколкото когато биват под ръководството на възрастни. Ръководството от страна на възрастни предполага, че правилата се определят от някаква външна властова инстанция и не могат да бъдат поставяни под въпрос. Когато децата играят само помежду си обаче, те осъзнават, че правилата са просто определени договорености, създадени с цел да направят играта по-забавна и справедлива. Те могат да бъдат променяни, за да отговарят на промяната в условията. Едва ли са много уроците, които са по-важни от този за живота в демокрация.

Урок 3: Начинът за разрешаване на конфликти е чрез дискусия, преговори и компромиси.

В неформализираната игра играчите не само създават и променят правилата, но са и в ролята на рефери. Те решават кога даден удар е фал, дали играчът е докоснал топката с ръка, дали има засада, дали нападателят не се съобразява, че играе с малкия Джони и дали Хулио трябва да сподели чисто новите си кори с някой от другия отбор, който няма такива. Гласът на някои от по-желаните играчи може да има по-голяма тежест в тези спорове, ала всички имат право на глас. Всички, които имат мнение, го защитават, впрягайки цялата аргументация, на която са способни и накрая се постига консесус.

Консенсусът не означава непременно пълно единомислие. Той означава единствено, че всеки дава съгласието си; че всички са готови да продължат така с цел да продължи играта. Консенсусът е от решаващо значение, ако искате играта да продължи. Нуждата от консенсус в неформалната игра не идва от някаква бомбастично морална философия; тя идва от практичната реалност. Ако дадено решение прави някого нещастен, той може да напусне; ако напуснат прекалено много, с играта е свършено (както казахме в Урок 1). В неформалните игри човек се научава, че трябва да прави компромис, ако иска да продължи да играе. Ако няма цар, който да те управлява, трябва да се научиш как сам да управляваш процеса.

Веднъж наблюдавах едни деца, които играеха неформално на баскетбол. Те прекарваха повече време в договаряне на правилата и спорове за това, дали определен вид игра е честен или не, отколкото в самата игра. Чух един възрастен наблизо да казва: „Жалко, че нямат рефер, който да решава тези неща, за да не прекарват толкова време в спорове.” Но дали наистина е толкова жалко? Кое ще бъде по-важно за тях в живота – да вкарват топката в коша или да дебатират ефективно и да се научат как да правят компромиси? Децата, които играят неформализирани спортове, практикуват много неща, като самият спорт е най-маловажното от тях. 

Урок 4: Между нашия и противниковия отбор реално няма разлика.

В свобонтата игра играчите знаят още от началото, че разделението на отбори е формално и служи единствено за целите на играта. Всеки път се избира нов отбор. Вчера Били може да е бил „враг”, ала днес е в нашия отбор. Отборите може да сменят състава си дори в течение на самата игра. Били може да започне в противниковия отбор, ала след това да се прехвърли в нашия, за да се уравновесят силите, защото двама от нашите съотборници са се прибрали за вечеря. Или ако и на двата отбора не им достигат играчи, Били може да играе и от двата. Мястото на понятието за „враг” и „опонент” в неформалните спортове категорично е в сферата на играта, не в истинския живот. То е временно и ограничено до рамките на играта. В този смисъл неформализираната игра прилича на чисто фантазна игра, в която Били се преструва, че е лошият великан, който се опитва да те хване и изяде.

За разлика от това във формализираните спортове отборите остават относително постоянни и резултатите до известна степен имат последствия в реалния живот – като трофеи и похвали от възрастните. В следствие на това се развива дълготрайно усещане за принадлежност към даден отбор и заедно с него усещането, че „моят отбор е по-добър от другите” – по-добър дори в неща, които нямат нищо общо с играта и могат да включват различни ситуации извън нея. Една основна област, изследвана от социалната психология и политическата наука, е свързана с вътрегруповите и междугрупови конфликти. Кликите, бандите, етническият шовинизъм, национализмът, войните – всички те могат да се разглеждат от гледна точка на нашата склонност да ценим хората, които са част от нашата група, и да омаловажаваме тези, които възприемаме като принадлежащи на друга група. Формализираните отборни спортове усилват настройката ни да правим такива групови разграничения по начин, който е чужд за неформализираните. Естествено, има просветени треньори, които редовно изнасят лекции за спортменството и за това как трябва да уважаваме другия отбор, ала всички знаем с какъв резултат се ползват лекциите при децата – а и не само при тях, а и при възрастните.

Урок 5: Хубавата игра и забавлението са по-важни от победата.

Тази реплика често се произнася от треньорите на детски отбори след загуба; тя обаче почти никога не се чува след победа. Ала при положение, че те наблюдава публика, че залогът е големият трофей и че толкова много внимание се обръща на резултата, е доста чудно колко от играчите биха повярвали на тези думи; те по-вероятно тайно си мислят, че Винс Ломбарди е бил прав. Неговият възглед, че „единственото, което си струва, е победата”, се споделя все по-явно в гимназиалните и след това колежанските спортове, особено футбола и баскетбола, които са най-популярните американски спортове. С напредването на възрастта – от детската лига, към гимназията, колежа и професионалните спортове - все по-малко стават играчите, които се квалифицират за участие в отборите. Останалите се превръщат в зрители до края на живота си, затлъстяващи по зрителски скамейки и дивани – освен ако не се научат да играят неформализирано.

В неформализираните спортове добрата игра и забавлението наистина са по-важни от победата. Всички знаят това; няма нужда да ги убеждаваш с лекции. Освен това можеш да играеш независимо на какво ниво са уменията ти. Смисълът на неформализираните игри е да се забавляваш и да изпробваш границите на уменията си, като понякога го правиш по нови и изобретателни начини, които във формализираната игра не биха били позволени или биха били осмени. Може например да се опиташ да батираш в бейзбола с тясна пръчка, за да тренираш зрението си. Може да мяташ топката по безброй различни начини, за да се затрудниш. Ако си по-добър играч от останалите, това е начин да се изравнят играчите, за да стане играта по-интересна за всички. Във формализираната игра, където е важна победата, никога не можеш да правиш подобни работи; биха те обвинили, че предаваш отбора. Естествено трябва да внимаваш кога и къде да внасяш тези изобретателски нововъведения в играта си дори в свободната игра. Трябва да знаеш как да го правиш, без да наскърбяваш другите или да излезе, че се перчиш. Трябва постоянно да се съветваш с вътрешния си социален компас.

Личният ми опит както като играч, така и като зрител, показва, че играчите в неформализираните спортове са много по-концентрирани върху това да играят добре, отколкото върху самата победа. Красотата може да се крие в нови, творчески начини за движение, които позволяват да се изразиш и да изпробваш границите на физическите си способности, като същевременно координираш действията си така, че да се сработват с тези на другите. Неформализираната игра в най-добрия си вариант е новаторски групов танц, при който играчите създават собствените си движения в границите на взаимно договорени правила, като същевременно внимават да не настъпват останалите играчи по пръстите. Играл съм и формализирани игри, където се води борба за победа на шампионати – те съвсем не са творчески танц. Ако настъпването на другия увеличава вероятността за победа, тогава всеки би го направил.

КОЯ ОТ ДВЕТЕ  ИГРИ Е ПО-ДОБРА ПОДГОТОВКА за  истинския живот – неформализираната или формализираната?

За мен отговорът е ясен. Истинският живот е свободна игра. Правилата могат безкрайно да се променят и човек трябва да изиграе своята  роля в създаването им. В края няма победители и губещи; всички завършваме на едно и също място. Разбирателството с другите е много по-важно от надмощието и победата над тях. В живота е важно как играеш играта, колко удоволствие ще изпиташ, докато я играеш и колко радост ще дадеш на другите. Това са уроците на неформализираната социална игра и те са далеч по-важни, отколкото усвояването на методите на твоя треньор за вкарване на гол или заблуждаване на противника. Не съм против това децата, които искат да практикуват формализирани спортове, да го правят; смятам обаче, че тези спортове не могат да заместят свободната игра, що се отнася до  житейските уроци, необходими на всички ни, за да изживеем годините си с удовлетворение.

В едно есе за неформализираните спортове, които се практикуват в Съдбъри Вали, Майкъл Грийнбърг, бивш възпитаник на училището, споделя някои от същите мисли, но по-поетично от мен. Ето част от написаното от него:

През всички години (в Съдбъри вали), в които съм играл физически игри като футбол, сокер и баскетбол, не е имало дете, което да се нарани по-сериозно (като се изключат някои ожулвания или синини). Децата играят с обикновени дрехи, без обичайните защитни облекла, които обикновено се изискват. Как може да се обясни това, при положение, че хората със защитни кори се нараняват изключително често? Това е така, защото в строго контролираните, ориентирани към резултатите спортове (подобно отношение човек може да има и към живота) е по-важно да победиш, отколкото да внимаваш да не нараниш някого. Тъй че независимо колко приказки ще изприказваш за «спортсменската игра» или колко предпазни кори ще си наденеш, пак ще пострадаш. Когато подхождаш към спорта (или живота) като към весел, вълнуващ процес, като към нещо, което се прави просто заради радостта и красотата, тогава става най-важно да не нараниш някого, за да не навредиш на способността му да се наслаждава на същия процес... Тези спортни игри бяха дейност, при която сблъсъкът на различните тела се трансформира чрез съвместно усилие, стремеж към лично усъвършенстване, отговорност и въздържание и се превръща в обединение на равнопоставени души, стремящи се към смислено изживяване. Участието в тази трансформация е било едно от най-дълбоките изживявания в живота ми. Сигурен съм, че то е имало подобен ефект и върху другите.