Напрежението у дома се покачва: можем ли да го овладеем?
Понякога искате да споделите с някого. Да разберете как е при другите. Да чуете какво мислят специалистите. Пишете ни във facebook или по e-mail. Ще потърсим различни мнения сред специалисти и родители и ще публикуваме събраните гледни точки в нашия сайт, запазвайки вашата анонимност. С ваше съгласие, ще публикуваме въпросите ви.
снимка: istockphoto.com/ArtMarie
- Как става така, че напрежението се покачва с хиляди волта за секунди?
- Могат ли тези моменти да се избегнат?
- Трябва ли?
- Колко „лошо‘‘ е ставащото всъщност?
Понякога (не много често може би), настъпва момент в живота ни на родител, когато:
Децата ни започват да изискват все повече и повече, включително и по-качествено родителстване: повече да знаем, всичко да разбираме, хем да им даваме съвети, хем да не им се „бъркаме‘‘... и въобще да сме идеални хора...
Работата ни притиска така, че ни се иска да оставим едва нагризания сандвич от обедната почивка на бюрото, да си изключим компютъра, за да не види нахалния колега в кои сайтове сме влизали без разрешение; да избягаме надолу по стълбите и никога, никога повече да не се връщаме... И това – ако имаме все пак работа.
Ситуацията в къщи може да не е по-розова – дали ще е житейски партньор, или колега (от време на време разликата се размива) – и вместо съпругът да ни посрещне с напитка, усмивка и с отворени обятия над готварската си престилка, да ни заведе до дивана в прекрасно подредената всекидневна и да ни пусне музика за отпускане заедно с лека разтривка на стъпалата, както сме гледали хиляди пъти из холивудските романтични комедии, той...е „подредил‘‘ скъпи кристални чаши в тънка опаковка между чинийките за кафе, така че ако се опитаме да извадим едното, другото ще се счупи и ще трябва да избираме между кафе и счупени чаши...Той също така е „наредил‘‘ и сгънал изпраните дрехи наедно, някои не толкова чисти, които е намерил в пералнята с цел да бъдат изпрани, а не с цел да бъдат извадени и сгънати...
Кучето ни е видно болно, защото повръща през три часа и се чудим дали детето е заразило кучето или обратно, но и в двата случая, ние сме тези, които трябва да почистим, защото любящата половинка получава рефлекс за повръщане само като помисли за специфичното състояние на детето. Или на кучето.
И това е ден, в който все пак единият от двамата е останал вкъщи, за да се грижи за всичко.
Десетки са случаите, в които подобен сценарий би довел до кавга, тряскане на врати, или тихи, но интензивни погледи, с които единият партньор нарязва другия на тънки филийки. А децата дори ги няма в тази „картинка‘‘.
Когато сме на „ръба‘‘ на нервен срив, не си задаваме въпроси. Просто чувстваме. Емоции. Превърщаме се в малките деца, които сме били преди няколко десетки години и стоим ниско долу, където не виждаме изход, и крещим, и вътрешно плачем, защото как така ни се случи точно това, точно на нас..
Какво да правим, когато ежедневният ни живот така ни е „захлупил‘‘ и „обсебил‘‘, тъй че не виждаме светлина в тунела...? Ситуации – различни. Избори – два, в общи линии: Избор първи – да „извадим‘‘ напрежението с агресивна емоционална реакция – крещене, понякога и шамари за децата, изхвърчане навън зад треснати врати... Или – много, много рядко просто да изберем овладяно и спокойно движение, тих говор с ясно преценени думи и спокоен разговор, водещ до помиряване и топлота. Помиряване със себе си и собствената си реакция на слабост и топлота за другите спътници във въртележното ни ежедневие.
Как да изберем подходящото си поведение в силно емоционален момент? Възможно ли е въобще?
Съветите, които даваме, са част от програмата на автора за работа по взаимоотношения между партньори – в семейството, или бизнес-партньори чрез използване на майндфулнес* техники.
- Да разберем, че животът ни ще ни предлага такива, а в някои моменти и много по-големи предизвикателства, защото това е неговото качество – да бъде пъстър, неща да НИ се случват, да сме част от океана на всичко, което ври и кипи във взаимна връзка. (Тук можем да кажем – да, но на Петя не ú е толкова зле, защото има домашна прислужница и достатъчно средства да си позволи почивка не знам къде си...).
- Да не сравняваме своята „градина‘‘ с тази на съседа. Почвата може да е подобна, може да има почти същите растения, но... градинарите са различни. И в едната, и в другата градина, винаги ще има плевели. А понякога и отровни гъби.
- Да разберем, че тъй като сме хора – а това е човешкото ни състояние – ще имаме „лоши‘‘ дни, ще имаме облачни небеса, ще ни боли, ще сме зависими, ще сме уязвими, ще сме объркани, ще лъжем, ще сме гневни, ще искаме да нараним, ще искаме да имаме контрол, ще завиждаме, ще се срамуваме от себе си, ще изпитаме всички възможни нюанси на емоциите, познати на човек. И ще трябва да продължим да се обичаме както сме обичали най-добър приятел. Ще трябва да се научим да прощаваме на себе си.
- Да усетим нещата, себе си, такива, каквито са в конкретния момент – на болка, на надежда, на щастие, каквото и състояние в дадения момент да обхваща ума ни. Каквото и да се случва, където и да сме, да знаем, че сме в себе си, дишаме, усещаме движението на гнева нагоре към главата, ускореното биене на сърцето си, лекото присвиване на стомаха, стискането на ръцете в юмрук, готовност за самозащита. Стягането на мускулите на краката, лекото привеждане, за да избегне тялото ни невидима опасност.
- Да обхавнем във фокуса на вниманието си само едно нещо, например само един звук, който чуваме точно в този момент. Да следим неговата поява, развитие, постепенно или рязко заглъхване. Докато изчезне. И после се появи друг. Да знаем, че сме в зоната на „сега‘‘.
- И тъй като в подобни на гореописаните моменти се съмняваме в собствената си адекватност, в това какво знаем, какво не, какво можем, какво не, и тъй като умът ни трескаво „спори‘‘ със самите нас и ни залива със съмнения, повтаря с нечий строг глас в главата – „как можа! Как можа даже и да помислиш това?!?! Всичко е напразно. Нищо няма да излезе...‘‘, да намерим нещото, което знаем, че можем да правим, сега и тук, без никой да може да ни обвини в пропуски, дори и това нещо да е... изпържването на две яйца...
- И да го направим. Бавно, сякаш времето е спряло. Бавно и с върховно удоволствие във всяко премерено и осъзнато движение. Бавно и осъзнато да покажем на себе си, че можем да направим нещо много, много добре. Бавно стопяваме масло в тигана, бавно и сякаш под лупа, чукваме леко черупката, яйцето изтича в тигана, белтъкът бързо побелява, после се сгъстява. Жълтъкът е все още с мокра и прозрачна ципа, която бавно засъхва и го затваря в себе си, за да не се подхлъзне надолу покрай белтъка и се срещне с жежката повърхност на тигана. Малки детайли. Цял един свят, който управляваме умело и държим в ръцете си. Миризмата на горещо масло изпълва ноздрите ни, частиците от парата преминават по въздуха нагоре по носа и надолу по гърлото за хилядни части от секундата. Частиците стигат до мозъка, който шеметно обработва тази информация, и ни подсказва, че миризмата е приятна, че сме я усещали много пъти, че ни носи спокйствие, защото сме я усещали като деца, когато сме били защитени и безгрижни.
Оставяме вселената да се завърти около нас и около тигана, в който пържим яйцата. Цял един свят, простичък, но щастлив. Зареждащ.
И после, след като не само сме приготвили яйцата, но сме ги и хапнали с подобно свещенодействие, можем да се върнем към децата, кучето, врявата, цветовете, телевизорите, компютрите, музиката. Всичко. Целия дар на живота, такъв, какъвто е.