Меню

Среднощни мисли

Среднощни мисли

Имам ученик. Всъщност двама. Около 15 септември винаги се вълнуваме. Хем е есен, хем е начало. Позитивно гледам на всяко начало.

Вълнува се и семейният ни бюджет. Вълнува се и околната среда. Защо ли? Ще кажа по-късно. Пазаруваме всичко за училище. Децата искат. Искат моливи, линийки, всичко необходимо. Не са алчни, просто знаят, че ще им осигурим всичко това, не защото са били „добри” и „послушни”, а защото е отговорност на родителите да подкрепят образованието на децата си. Знаят го и други. Десетки и стотици левове излизат от портфейла ми. Нищо! Всичко е необходимо, всичко е по списък. А, да... и за да се пази, трябва да се подвърже: хартия, найлонови подвързии, етикети...

Сега е нощ, децата спят, а аз подвързвам ли, подвързвам. И се чудя. Девет отделни книжни тела само по български език и литература, а! – и едно за втори срок, закръгли се. Десет отделни подвързии, десет пластмасови опаковки – в чантата на едно дете, по един предмет. Тежи. Нищо!

Носталгично ми е като си спомня, че по предмет имахме учебник и тетрадка. Толкоз. Но сега е друго. Сега е по-добре за децата. За всичко е помислено: учебник, учебна тетрадка, помагало, пък и втора и трета част, сборници, тестове. Дали?

Издателският бизнес процъфтява. Няма лошо. И производителите на опаковки, които не се разграждат в природата със стотици години. Във всяка ученическа чанта. На всяко „помагало”. Дори не мога да си представя обема, който в края на учебната година ще бъде изхвърлен от домовете на децата от кварталното училище. Дали ще е колкото учебна стая? Не знам. Не ми се среща с цифрите по среднощ. Но, сигурно. Нали и „човек и природа” е гумиран!

Подвързвам... мисля си. Учебник по изобразително изкуство. Преглъщам и го отварям. Цветен е. С творби на автори, които ме вдъхновяват. Но все пак нещо не e наред... знам, че децата нито веднъж не са посетили художествена галерия или музей в рамките на учебната програма... Но може и да не съм права. Разглеждам. Цанко Лавренов. Формат 6 на 7 сантиметра. Микеланджело до Пикасо и наоколо текст, много текст. Задъхах се. Това е, няма въздух... като в онзи стар виц за Марс.* В този момент, в тази нощ през ръцете на хиляди родители нещо неусетно се изгубва, изпарява се...

Продължавам. Езици, математика – всичко е важно. Тетрадки, тетрадки, тетрадки... Обърквам се. Няма две с еднакъв формат. Нищо! Има различни гумени подвързии, всичко е съобразено!

Уморена съм. Утре ставаме рано за училище. Стигнах до музиката. О, песен! Изведнъж се разсънвам! Пред мен е тетрадка по музика. Не, не нотна тетрадка. Тестова. Правилно - грешно, оградù, избрòй, отбележù. Боже, колко заповедни форми! Къде е пианото от кабинета ми по музика? Така и не станахме приятели с него, но поне носеше наслада на сетивата ми, когато някой по-даровит го галеше...

Спирам... свършиха ми се материалите за подвързване... не преброих, че дори в час на класа има помагала. За попълване. За отбелязване. Явно необходимостта от общуване и възможността за изразяване извън напечатаната рамка е останала само в моята глава. Сигурно не преценявам правилно, но наистина не виждам реформа. Виждам тонове хартия, виждам тонове пластмаса. Сигурно съм уморена...

Да си налея чаша вино или да се наспя? Май по-добре e да легна. Все още няма помагало по физическо за подвързване.

16 септември, някъде през нощта

 

* Отишъл един човек на Марс. Върнал се. Приятелите му го  питат как е там. „О, чудесно е! Всичко е толкова подредено. Всичко имат. Всичко са си направили. Има толкова красиви неща, има толкова места за забавление.” Кратка пауза. „Обаче, няма атмосфера, бе, няма атмосфера!”

Още по темата

Публикации

Харесай ни във Facebook