Едно дете ме попита: „защо учителите се държат с нас, сякаш ние сме виновни за пандемията?“

Да, всъщност, защо обществото у нас се държи така, сякаш децата са виновни? Спрян бе образователният процес (истинският, който днес е известен като присъствен), преди да бъде доказано дали това би имало отношение или не към заболеваемостта на населението като цяло. В Англия например, след проведено изследване, подобна връзка бе отхвърлена¹. Нейсе. У нас децата се превърнаха в затворници.

Образование* на пауза.

Социализация на пауза.

А здравословното развитие – също ли да е на пауза? И в името на какво?

Ами емоционалното?

Физическото?

Пет! месеца след като първите нарочени ученици си останаха у дома, поетапно се върнаха деца в класните стаи по график. Днес пък отмениха и това. Някои деца дори нямат право на две седмици училище, на две седмици, в които да се видят със себеподобни…

Ама това е ЕДНА година след началото на т.нар. пандемия всъщност. Грипната ваканция (помните какво е това, нали?) стартира на 13 март 2020. Време, в което в други държави този график беше направен ὸвреме, дето викаше баба ми. Тогава писах, че повече гъвкавост в образованието би било от полза, но системата е толкова ригидна, че спирам вече да се надявам.

За ученето от вкъщи
Дистанционното он-лайн обучение е вече факт и тези чуждици трайно навлизат в речника ни. Но все пак вече може да влезнем в детайлите и да си кажем честно, че има много проблеми.

Пет месеца от учебната 2020/21 децата ни са лепнати за дисплеи от различен формат. Очната хигиена е забравена тук. Всичко, що е пратено по някоя от многото платформи, е иновативно – пък ако ще да е снимка в .jpg на ксерокопие с последния тонер на хвърчащо листче, поставено на кухненската маса на госпожата (по истински случай). Пет месеца децата ни попълват електронни тестове за практически умения, които не са практикували, правят презентации за спорт, лежейки по пижами, пишат в платформи, не на ръка², слушат, гледат, „учат“... слушат, гледат, „учат“...  ядат, пият, атрофират... Отчуждават се. Губят мотивация.

Вниманието става неустойчиво, губят концентрация, параметрите на паметта се занижават.

Учат, но не четат³. Посивяват.

През същите тези месеци мимоходом премина информация за идеи, които останаха без реализация.

Инициативата учителите да провеждат часове и в библиотеките⁴. Още тогава си помислих: звучи добре на хартия, но дали? Имаме и музеи, но за ролята им във формалното образование на децата, включително в днешните дни, чета предимно добър опит от Европа.

А идеята за класни стаи на открито⁵? Ей я – пролетта пукна, а децата ни отново ще са затворници.

Междувременно дворовете на училищата, поне в София, неизвестно защо стоят заключени. Миналата пролет и парковете, нека не забравяме. Да не би случайно някое дете да реши да потича и да се откаже от принудително затлъстяване, като друго прогнозируемо следствие от пандемията. А, и за по-сигурно дълго време спортът на деца⁶ беше забранен. Дискриминация по възраст, не мислите ли? Но за имунна система сигурно се учи он-лайн, знам ли.

За реакциите на организма при стрес, за паническите атаки, депресивните състояния и алиенацията не се учи. Тепърва ще ги срещаме от първо лице.

Бели и зелени училища са в миналото, така както и други контакти с природата, организирани спорадично от ентусиазирани учители.

Всичко това повече от една година. ЕДНА ГОДИНА от живота на децата ни.

И какво ще направим като общество? Идеи? Единственото, което чувам е в следния ред: да удължим учебната година и в допълнение да учат децата от по-рано следващата. Или под конвой да ги заведем на антигенен тест – имат, нямат симптоми – айде юруш; да сменим датите на ваканцията, и (не или) отново да ги заключим.

Сериозно?

„Образованието е социален процес, образованието е растеж, образованието не е подготовка за живота – то е самият живот“ е казал Джон Дюи преди почти век. Считали го за реформатор в образованието тогава.

А днес къде сме? Какво ни е приоритет? Натъпкването на обем информация в нещастните детски глави или повече отговорност за социалното, емоционално и здравословно развитие на децата, към техния живот.

Виновни ли са децата?

ПП Социалната политика не коментирам. Държавата е преценила, че месечно за всяко от децата си мога да получа 1,66 лв. като данъчно облекчение и аз с гордост споделям с онези мои приятелки от моето поколение, избрали да живеят и отглеждат децата си в друга държава. Малко ми завиждат.