Съвременните майки, макар и да живеят в едно и също време, са доста различни една от друга, по характер, образование, семейно обкръжение и психоклимат, с различен социален статус и местоживеене. И все пак, имат нещо общо - животът им е изпълнен с разнообразни ангажименти, освен грижите за децата. Някои продължават усилено да се обучават, други рано тръгват на работа и всички са ”въоръжени” с електронни устройства - мобилни телефони, таблети, лаптопи, не могат и без Интернет. А малкото същество си иска своето - не само да го нахранят, преоблекат и изведат на разходка, но преди всичко – да му обръщат внимание и да общуват емоционално с него.

За да си го осигури, то пуска в ход своите вродени „оръжия”- плач и усмивка, стреми се към физическа близост, гука на мама, гледа я в очите и устата и двигателно се оживява, когато е доволно, гневи се, ако не го вземат на ръце. За да е по-дълго с мама, се заиграва, като изпуска играчка, за да му я подаде отново и отново. Много е важно как реагира тя в такива случаи, за да му осигури психичен комфорт и развитие.

Тя откликва на призивите му адекватно-позитивно. Научила се е да разпознава сигналите, които й подава детето и техните нюанси: например, когато плаче – дали защото е гладно или подмокрено, или му се спи; боли ли го нещо или вече не се е превъзбудило от игри; дали просто не търси нейното внимание и присъствие?

Всеки път тя бързо реагира на нуждите на своето детенце, отказвайки да следва съвети от типа на „нека почака, да не се учи на глезотии” или ”само ще се успокои...”. В отговор, бебето се радва, когато мама се отзовава, води с нея „диалози”, прекъсвани от изчаквателни паузи. Това общуване го стимулира „да говори”- гука или произнася звукосъчетания (срички), защото се намира в т. нар. състояние на комфорт.  Радвайки се на тези реакции на своята рожба, майката обича да го разсмива и развеселява.

Съвсем естествено за всяка майка е да следи появата на всяко ново постижение в психичното и двигателното развитие на своето любимо дете. Тя се интересува от това, какво умеят връстниците на съответната възраст, очаква го и стимулира неговата поява, като се стреми да поощрява и минималните успехи. За малките деца най-подходящи са емоционалните начини за насърчаване - усмивка, целувка, прегръдка, гальовно одобрение.

Много важно условие, за да се радват на щастливо общуване малкото дете и неговата майка, е тя да е спокойна.

Стресът, тревожността, проблемите, затрудняват хармоничната връзка с детето. То безпогрешно улавя емоционалното й състояние и неговото настроение е в резонанс с нейното. Да усеща любов, сигурност и опора около себе си, е важно за малкото дете. За да го предпазят от негативни емоции, повечето майки, дори в тежки моменти се стараят да превъзмогнат своя дискомфорт и когато застанат срещу личицето на любимото си същество, то ги вижда бодри и усмихнати. Майката запазва спокойствие и самообладание и в същото време бързо се мобилизира, за да предприеме мерки за оказване на помощ, например когато детето падне или се удари, нещо силно го уплаши, стресира и т.н.

Нашето собствено детство е пример за добър родителски модел, но в редица случаи - за антимодел, който повлиява отношенията „майка-дете”. Пренебрегвани, емоционално и физически малтретирани като деца, много често възрастните, вече като майки и бащи, се отнасят по същия начин към своето дете. Но има и случаи, в които отиват на другата крайност - чрез прекомерна любов и грижи се стараят да му дадат онова, което най-много е липсвало на тях самите.

      Майки, осиновили малко детенце, често преживяват труден начален период, през който са изправени пред много дилеми. Чувството, че то не е техен биологичен наследник, че не са го износили и родили, се сблъсква с все по-надделяващия у тях майчин инстинкт. Не е необичайно и изпадането в друга крайност - прекомерно обгрижване и разглезване на дългоочакваното малко същество у дома.

      Макар и рядко, се срещат  прекалено амбицирани да градят успешна кариера млади жени, за които отделеното време за детето е загубено за тях и гледат на майчинските задължения с досада. Резултатът идва по-късно и се изразява в тревожност и несигурна връзка между тях.

Все по-често се наблюдава едно явление - стремежът на много млади родители да превръщат своите малки деца, дори бебета, в придружители, да ги водят навсякъде, на места, които самите те харесват, за да се зареждат с положителни емоции, да се забавляват и разтоварват.  Например, на шумен концерт, на гости „до първи петли”, на дълго задгранично пътуване, на заведение до късно. Интересно, ако можехме да интервюираме едно такова малко същество, какво щеше да ни сподели то? (В., на 2г.4 м.- „Там пеят каки...”).

Друг пример: 9-месечно бебе, заведено на море в чужбина, претърпяло дълго придвижване с кола, на многолюден ферибоот, коренна промяна на обстановката, в първите 2-3 дни отказва да се храни, приема само кърма, която силно е намаляла, защото от няколко месеца е захранено с друго.... Това, че родителите искат да са заедно с детето си, е добре, но е необходимо да се съобразяват и с неговите възможности да издържа на съответните натоварвания. Анатомо-физиологично в ранна възраст и имунната и нервната система все още са в процес на съзряване, поради което не са готови успешно да се справят с голямо натоварване. Поради това, не само по-възрастните роднини, но и някои детски лекари, не одобряват родители и деца, особено най-малките, да прекарват заедно на всяка цена.

Справедливостта изисква да погледнем и от друга гледна точка:как се отразяват проблемите на самото дете върху взаимоотношенията с майка му.

Тук не могат да бъдат изредени всички срещащи се проблеми с психичното и физическо здраве на едно малко дете, които представляват хроничен източник на стрес у родителите му, особено за майката, но сред тях са нарушен ритъм на съня, трудности с храненето, което предизвиква емоционален дискомфорт у детето; очертаващ се синдром на свръхактивност; забавено психомоторно развитие; закъсняващо проговаряне, в някои случаи свързано с неразпозната слухова патология; комуникативно разстройство от типа на аутизма и др.

Много често в такива случаи майката е объркана и затруднена как да постъпва, защото не получава удовлетворителна ответна реакция от страна на детенцето, въпреки старанията си, обвинява себе си, търси причината. Обикновено такива майки влагат цялата си любов и упоритост, за да помогнат на своето дете да преодолее проблема си. Те са неуморими в търсене на всякакви средства и специалисти, но им е нужна опора и подкрепа от семейството, както и на специалистите, които да вдъхват вяра и сили, че ще има подобрение. И те най-много уважават и се вслушват в становищата и указанията на онзи лекар, който, без да скрива реалното състояние на детето, не спира да ги окуражава, да предписва не само медикаменти, но и да насочва към необходимите други специалисти.

Затова всяка майка сама може да си отговори на въпроса - роля или мисия е това, да  бъде майка...