Днес ще пиша за важни неща. Може би дори най-важното.

Представете си, че се издигате, погледнете от високо към детето си. Не, не през тетрадката му за домашна работа, не и през разхвърляната му стая и прическата му, която така ужасно ви дразни. Махнете тези филтри на социални очаквания към подрастващите, да са във всичко добри, да са подредени, спретнати и най-нелепото да са послушни. Погледнете още по-от високо, или не, даже – погледнете във времето, отпътувайте в годините напред и вижте вашето дете какво е, какъв човек е. Как реагира в новите ситуации, които животът му предлага и за които от днешна гледна точка дори не предполагате. Как общува с близките си. А колко близки са му всъщност те? Какво ще направи ако види ранено животно? Какво ще реши ако има власт решенията му да повлияват качеството на живот на стотици? Накъде ще погледне, ако аргумент на науката или съвестта се сблъска с изисквания, обусловени от интереси? Ще му се чуе ли гласът, когато наистина има какво да каже… Погледнахте ли? Видяхте ли тези и още много други случки в бъдещето? Постойте още малко там. Вижте онова, за което не се сетих да попитам. Чуйте какво ви казва вашето дете от бъдещия си живот…

***

В историята на психологическата наука дълго се е търсило онова специално нещо, което отделя човека от другите живи същества на планетата, от другите бозайници, и го прави именно човек. Дали това са емоциите ни? Би могло, но емоции има и у животните. Знаем го, виждаме го. Дали това са по-трайните чувства? Не, не сме привилегировани само ние да усещаме страх за малките си, любов към партньора или радост от задоволяване на потребностите. Какво е тогава? Умението да ползваме крайниците си и да създаваме „оръдия” на труда, да изменяме обкръжаващия ни свят? Да, можем го – за добро или лошо, но до ден днешен се учим от строители като пчелите. Постепенно стигаме до отликата. Или поне онова, което с недостатъчните ни познания за света около нас, приемаме за специфично у човека. Морала. Кратка дума, която в пет букви съдържа космос от нюанси. Не, няма да дефинирам, защото вие носите вашето си определение в себе си.

Ще говоря за това как или дали правим нещо за това децата ни да бъдат човешки същества в този смисъл на думата. Какво се случва в средата, в която масово волю-неволю израстват. Какви послания получават от нея и как това влияе на светогледа им.

Детенце Х. Не, нека бъде по-определено. Момиче, на 3. Казва се Ана (като в „Мистър Бог, тук е Ана”). Ходи на детска градина. Общинска. Съвсем обикновена. Там е всеки ден, там всеки ден опознава света от заобикалящите я. Там вижда, че да си „послушен” е хубаво. Тя не знае какво е това, но бързо разбира: да си кротък, да не изразяваш емоции, да нямаш индивидуално мнение, да изпълняваш инструкции. Добре, Ана расте послушна. Но тя вижда, че има и други деца, има непокорни, има агресия, има активност. И се чуди. Често никой не й обяснява. Никой не й казва, че активността е вътрешно присъща на децата, че агресията е защитна реакция към нещо или някого, че изразяването на индивидуални възгледи или умения е качеството, за което някои възрастни могат само да съжаляват, че не са развили…

Ана често е свидетел на заплахи и наказания при проява на „непослушание”. Да, от онези любимите учителки, при които родителите й са я насърчили да ходи с желание. И те го правят за добро. Да има спокойствие в групата, та нали и на тях не им е лесно да са отговорни за толкова много деца едновременно…

Пък и заплахите са съвсем безобидни, какво толкова? „Изяж си супата, че иначе чичо полицай ще ти се скара”,  „седни на стола мирно!”, „недей да се въртиш”, та чак до кастриращото творческия ентусиазъм: „това не се рисува така!” Ужас! Мирише на едни отминали времена, в които личност не е било допустимо да има…

Външно Ана преминава през това. Но само външно.

Един ден обвивката се пропуква и Ана скромно, някак си почти „послушно” проплаква, че не иска да ходи на детска градина. Тя вече е на 6, но у нея въпреки всичко вроденото чувство за справедливост бълбука. Уви, все още не може да обясни какво я притеснява. Откъслечно произнася думата „лоша” някъде около думата „госпожата”. Нормално, често възрастните градят черно-бели представи у децата. В нашата не толкова страшна история следва спокоен разговор между родител и учител относно психологическия климат. Онзи, в който Ана и други от нейното поколение растат ден след ден. Историята може да свърши и до тук. Но не и когато подходът на авторитарност е дълбоко вкоренен в манталитета.

На следващия ден животът на Ана я среща с ново предизвикателство. Нейният първи и единствен опит за проява на характер е смачкан от размахания пръст на учителката. „Ти защо разказваш вкъщи?”

Помните ли с какво започнах този текст? Помните ли онази кратка дума от 5 букви? Морал. Да се върнем към историята. Какво всъщност едно такова поведение на възрастния възпитава у малката Ана? Дали тази госпожа и всеки друг възрастен, който така би постъпил, се замисля, че както днес демонстрира решаване на конфликт от позицията на силния, така на улицата общуват порасналите утре? Замисля ли се, че днес учи децата да не споделят своите тревоги с най-близките си, а утре на тези деца могат да предложат наркотик и те няма да имат доверителна връзка, за да потърсят помощ? Замисля ли се, че негово или чуждо дете може да стане жертва на физическо или сексуално насилие и (по навик!) да замълчи?

Замисля ли се, че избраната професионална роля не е на пъдар, а на пример и вдъхновител?

Малката Ана от тази интегрирана история ще порасне. Каква ще стане ли? Не знам. В голяма степен зависи с какво отношение ще се сблъска в училище, в семейството, в приятелския кръг. Не знам дали да пиша за това. Принципът е същия. С всеки жест или дума отправяме послание.

***

Отделете време и послушайте вашите деца от бъдещето какво са научили от вас, какви качества са развили, какви личности са израснали.

Послушайте още малко…

Люба Пенчева

септември 2016, София