Откъс от книгата на Шефали Тсабари "Осъзнатост в семейството. Как да отгледаме силни, устойчиви и самоуверени деца".

Някога да сте крещяли гневно на детето си? Обзалагам се, че едва ли има родител, който в някакъв момент не се е ядосал на отрочето си, а после се е чувствал  ужасно засрамен от поведението си.

Когато проявим ярост към малките ни рожби, това означава, че нещо сериозно ни е разклатило  емоционално. Обикновено си мислим, че детето се е държало по начин, който ни е "предизвикал". Казваме, че е било лошо, че търпението ни се е изчерпало, че ни е провокирало или че е "прекалило". Може би оправдаваме гнева си, като заявяваме: „Сега виж какво ме накара да направя!“ По същия начин, когато сме разтревожени, притеснени или изплашени, ние обвиняваме за тези чувства нещо, което се е случило с детето ни или нещо, което то е направило.

Традиционните родителски подходи винаги са смятали, че вината е в детето. Когато избухнем, обзети от безпокойство или изпаднем в паника казваме: „Защо ми причиняваш това?” В подобни моменти децата ни въздействат като катализатори.

Традиционните решенията, препоръчвани при такова поведение е да наказваме, отнемаме привилегии или да раздаваме плесници. Авторитарните стратегии са нашите стандартни реакции, когато се чувстваме  пренебрегнати от децата ни или ни е дотегнало от тяхното поведение. Една клиентка сподели как нейният педиатър я посъветвал следното: „Вашата двегодишна дъщеря е олицетворение на дивата сила на природата. По-добре е да я овладеете сега, преди тя да се е превърнала в кошмар. Трябва да започнете да мислите за наказания, с които да я контролирате.“ Тези остарели начини за свързване са дълбоко вкоренени в нас, което ни кара да вярваме, че сме "лоши" родители и че сме неефективни, ако не ги прилагаме в родителската си практика.

Ако пък сме решили да използваме по-съвременен подход, може би ще придадем неутрален тон на гласа си и ще изберем думи, които се надяваме да не прозвучат осъдително. Или, ако се почувстваме провокирани, ще направим пауза, за да се успокоим. Кой от нас не е използвал техниката "брой до десет"? За да предотвратим ситуацията да се превърне в битка, изпълнена с ярост, една родителска техника препоръчва да носим ластиче на китката и да го подръпваме, когато сме на път да изгубим търпение.

Проблемът както при традиционния порицаващ подход, така и при по-съвременните методи е, че ефектът е краткотраен. Често не минава много време преди да се озовем пред същия проблем, но изразен в друга проява като например лъжи, бягане от час или забранено поведение.

Причината традиционните и съвременните подходи да не са ефективни, е, че те не стигат до корена на провокативното поведение на децата. Фокусът на различните родителски техники, за които четем или чуваме от експерти, е основан върху конкретно поведение, а не върху динамиката, която стои в основата. Такива техники целят контролиране на децата, така че техните действия да не ни въздействат. Казваме си, че ако само успеем да накараме детето да "прави" или "не прави" определени неща, ние нямаше да реагираме по този начин. Това е игра, в която и родителят и детето се опитват да бъдат една крачка напред от другия. Излишно е да казвам, че подобно взаимодействие води до гняв, безпокойство и често до разочарование, дори тъга.

Осъзнатият родител успява да трансформира играта, защото не се опитва да промени детето, а себе си. Щом веднъж възрастният създаде подходящите условия, детето по естествен начин ще се трансформира и придвижи към по-висока съзнателност. Разбира се, остава въпросът дали знаем как да създадем условия. Осъзнатият родител обръща внимание на страха. По-доброто разбиране на това как емоционалната реактивност замъглява способността ни да се свързваме с нашите деца, ще ни позволи да се замислим за нови, по-разумни начини, по които можем да си взаимодействаме с тях. От мястото на осъзнато разбиране ние можем да моделираме реакциите си, така че да позволим на нашите деца да изразят своята истинска същност в нейната пълнота.