Меню

Нашите деца са наши будители

Нашите деца са наши будители

Откъс от книгата на Шефали Тсабари "Осъзнатост в семейството. Как да отгледаме силни, устойчиви и самоуверени деца".

 

Нашите деца, макар и да са малки и безсилни от гледна точка на способността си да се справят самостоятелно в живота, са могъщи от гледна точка на потенциала си да бъдат наши будители.

Харесва ми понятието "будител". То надхвърля обичайните клишета, които използваме относно децата - думи като "приятел", "съюзник", "партньор" "вдъхновение". „Будител“ описва много точно потенциала на питомците ни да просветлят и издигнат нашето съзнание до нови висоти. Когато започнах да забелязвам как дъщеря ми го постигаше, изпаднах във възторг.

Наистина изненадващ аспект е, че прозренията, които ни предоставят, не са толкова  прозрения, колкото уроци в най-ежедневни моменти и в най-обикновени ситуации. Често в моменти на конфликти, с които се сблъскваме, ние можем да видим пълния обхват на нашите несъзнателни театрални представления. Ето защо, вместо да се избягват стълкновенията, както повечето майки и бащи правят, и дори отричат съществуването на разногласия в дома, аз насърчавам родителите да приемат неизбежността на конфликта и да използват прозренията, които се появяват чрез него, за да се насочат към израстването, което е необходимо да се случи в тях.

Да упражняваме надмощие над нашите потомци е огромно изкушение за нашето его, което обича да се чувства силно и контролиращо. Можем ли наистина да го обвиняваме, когато всъщност то е било отгледано по авторитарен начин и сега е пристрастено към него? В края на краищата кой друг би ни позволил да имаме почти пълен контрол над живота му? Не можете да го направите нито с колегите, нито с вашите родители, братя и сестри или приятели. Често егото мисли, че единствената връзка, над която можете да имате пълен контрол, е тази с вашето дете. Ето защо то се опитва толкова усърдно да го упражнява. Само с децата си ние можем да сме всезнаещи, контролиращи, диктуващи. Ако само проумеем, че контролът е всъщност показател за голяма вътрешна слабост, щяхме да преразгледаме сериозно подхода си.

Когато пренебрегваме незрелите си прояви на поведение спрямо нашите деца, които те на свой ред рефлектират обратно към нас, ние обръщаме гръб на една от най-големите възможности да израснем. От друга страна, ако прегърнем отражението на нашата незрялост, което децата ни предоставят, имаме шанса да преживеем дълбока промяна. Най-обикновените ежедневни взаимодействия с тях, дори такива, свързани с дребни неща, могат  да се превърнат в катализатор за трансформация.

Да вземем за пример майка, която се оплаква, че децата й никога не я слушат сутрин и обикновено закъсняват за училище. Традиционният подход в такава ситуация е да бъде насърчена майката да дисциплинира децата си, за да се научат те да я слушат. Проблемът е, че родителите тогава често казват: „Чуваш ли какво ти казвам?“ И малко по-късно: „Какво ти казах?“ Не след дълго крещят, като си въобразяват, че ако повишат тон, детето най-накрая ще чуе какво му се говори. Но не осъзнават,  че така детето се учи не на внимание, а расте наранено и следователно все по-непослушно.

Вместо традиционния подход, който дава инструкции твърдо и често, какво би станало, ако погледнем дали самата майката не е неорганизирана и често закъснява? Дали тя може да функционира добре сутрин? Сега преместихме фокуса от какво децата трябва да променят към това, което майката може би трябва да трансформира в себе си.

Използвайки този съвсем различен подход, на майката й се налага да погледне в огледалото и да се попита: „Дали детето ми не отразява начина, по който аз правя нещата? Как бих могла да преструктурирам моя живот, за да бъда по-организирана?“ Докато преди да сме имали деца определено ниво на дезорганизация може да е изглеждало приемливо, сега ние откриваме, че липсата й подкопава здравословните модели на поведение, които се стремим да предадем. Може да сме способни да се справим с определено количество хаос, но неговият ефект върху нашите деца е разруши-телен.

За майката да е донякъде хаотична в сутрешната си рутина може да изглежда дребно нещо, но точно ежедневните модели регулират поведението на децата ни, а не наставленията или командите, които даваме. Докато не се справим с проблема вътре в себе си, нашите деца ще продължат да рефлектират факта, че има върху какво да работим. Ако не сме готови да се заемем с предизвикателството да пораснем и да станем по-зрели от гледна точка на начина, по който организираме живота си, тези привидно дребни неща имат способността да посеят много нефункционални модели на взаимодействие в семейството.

Да разгледаме един друг сценарий: дванайсетгодишно дете, което в резултат на тормоз, все повече се превръща в социално изолиран човек. То отказва да отиде на училище и дори да играе с приятелите си, въпреки всички опити, примамки и заплахи, които родителите му предприемат в растящото си отчаяние. Експерти се опитват да "разрешат" проблема на детето, но безрезултатно. Понякога външната намеса може да е необходима, но преди да се търси такава помощ, какво ще стане, ако преместим фокуса върху родителите? Например, нека да разгледаме тяхната история и отношение към социалния живот.

Като погледнем миналото на майката, разбираме, че тя също е била тормозена и отблъсната като дете. Поради тази причина се е чувствала самотна през голяма част от детството си. Мислейки, че вината е нейна, тя е изпитвала значителен срам. Тормозът, самотата и срамът са я накарали да стане изключително  неспокойна. Когато синът й бива подложен на  тормоз, това активира нейната собствена латентна тревожност. Болезнено притеснена за него, тя несъзнателно подкопава увереността му. Вместо да го насърчава да извади наяве своята вътрешна устойчивост, нейното прекомерно безпокойство го кара да се оттегли.

Чрез терапия майката разбра, как самата тя изолира сина си от живота, и че това е реакция срещу собствените й тревожни усещания, които са остатъци от нейното детство, без да  е успяла да ги разреши  вътрешно. Чрез обикновени ежедневни постъпки, както и чрез по-сериозни действия, нашите децата непрекъснато ни казват: „Събудете се, вижте себе си, променете  се. Направете това за вас, за да мога аз да се освободя от вашия товар.“

Понякога децата ни отразяват нашия емоционален багаж, а понякога маниите и пристрастяванията ни. Насочват внимание към тревожността, нуждата от перфекционизъм и желанието ни за контрол. Показват неспособността ни да кажем "да" или "не" и как всъщност често ги казваме, без да имаме предвид това. Нашите наследници хвърлят светлина върху  проблеми, свързани с нуждата ни да имаме контрол, склонността към различни видове зависимости и семейните ни проблеми. Те разкриват колко сме неспособни да останем без да действаме за по-дълго време. Демонстрират ни колко трудно е за нас да им обърнем внимание и да присъстваме на сто процента, колко тежко е да сме открити, колко застрашаващо е да сме спонтанни и игриви. Децата ни особено добре рефлектират нашата неавтентичност.  Ако пожелаем, ние имаме възможност да видим своята  неосъзнатост единствено наблюдавайки как потомците ни действат и реагират спрямо нас, и съответно как ние действаме и реагираме спрямо тях. Когато приемем тази истина, спираме да се съпротивляваме на децата си, когато действат по начин, който определяме като предизвикателен. И вместо това приемаме факта, че провокиращата ситуация се е появила в настоящето ни заради нещо в нашето минало, което все още предстои да бъде разрешено от самите нас.

Още по темата

Митове, относно родителството ►►►

Откъс от книгата на Шефали Тсабари "Осъзнатост в семейството. Как да отгледаме силни, устойчиви и самоуверени деца".

Искате да получавате възрастов бюлетин?

Искате да получавате възрастов бюлетин?

Създайте профил с възрастта на вашето дете. Това е първата стъпка, за да получавате текстовете, които подготвяме за вас, точно когато са ви нужни.  

Създаване на профил

Харесай ни във Facebook