Рубрики

Беше много вълнуващо изпълнението на този ритуал. Може би повече от месец преди Лазаровден започвахме да разучаваме Лазарски песни и да си припомняме тези, които сме знаели от предшестващата година. Едва ли имаше в онова далечно време дете от което и да е училище, което да не знаеше песничката “Лаленце се люлее на зелено ливаде...” и т.н. Лазаруването беше организирано под контрола на главния учител (явно по разпределение на Министерството на народното просвещение, както се наричаше тогава сегашният МОН). Всеки учител се стараеше колкото може по-много песни да разучи с учениците и по-весело настроение да създават на възрастните, чиито домове посещават.

На момиченцата беше определена ролята да пеят и танцуват, а момчетата – те носеха даровете от домакините и ни охраняваха от злите кучета.

Единици бяха къщите, които не си отваряха дворните порти, за да им влязат лазарки, да пеят и наричат за здраве и берекет на стопаните. Изпълняваха се песни, подходящи за стопанина и челядта му; ако има мома на възраст за женене – на нея се припява; ако е момък – на него се припява като в текста се вмъкваше и името на изгората му.

Стопаните, доволни от песните и пожеланията в тях, ни даряваха с яйца и брашно, което изнасяха със ситото за пресяване с пожеланието:

 “Нека да е със ситото, та да е сита годината!, т.е. плодородна. В някои по-заможни семейства даваха и монета от един лев и много рядко петолевка (С конника на Крум, както е написал любимият ми поет Вапцаров).

Всеки учител придружаваше своя клас при лазаруването. Приключвахме до обяд и събраните подаръци оставяхме в учителската стая за подпомагане на ученическата трапезария. Дано да са отивали по предназначение. Че то от Хаджигенчовото училище, та до наши дни, все така си е...., диря няма.

Ама Лазаровден не е само до обяд. Остатъкът от деня беше на разположение на лазарките – момичетата, които пееха и танцуваха. Оформяха се групички от по четири или пет момичета и празникът продължаваше: две или три припяват, а другите танцуват. Доволните стопанки на къщата ни даряваха отново с яйца, брашно, може и левче, а някъде ни обкичваха целите с цветя от дворовете си – с лалета, зюмбюли, теменужки, момини сълзи и др.

Последното ми лазаруване не се състоя. Бях жестоко простинала от пролетния вятър, който в Дунавската равнина май като започне да духа, забравя да спре. Бях с висока температура и на легло. Сестра ми, с две години по-голяма от мен, винаги се радваше на добро здраве и рядко боледуваше, замина с групичката за следобедно лазаруване. Учителката ù в началното училище беше ги предварително разпределила кое момиче в коя групичка да влезе и мнението ù беше окончателно.  Размествания не позволяваше. Тази преподавателка беше известна със своята строгост и желязна дисциплина на класа.

По повод неосъщественото си лазаруване станах неволен свидетел на един незаслужен скандал, който мама отнесе от втория си баща: дъщерята на вуйчо ми (брат на мама и негов син) беше на възрастта на сестра ми. Учеха в един и същи клас. Но учителката я разпределила в група, различна от тази на сестра ми. А тя, вуйчовата щерка, не харесвала тези момичета и ревнала вкъщи: “Олеле, няма с тях да лазарувам, искам с братовчедка си!” Явно гнева си към учителката е пренесла и към сестра ми и ето го дядото пристига с настръхнали мустаци, връхлитащ като орел над невинното агне и размахващ солиден бастун. Още щом влезе в къщата ни, запита мама: “Къде е това циганче с бастуна да го пребия ?!” Мама, с цялото си красноречие се опита да му обясни, че учителката е сформирала групичките и детето няма никаква вина за случилото се. Едва го укроти. Той се оказа бивш училищен настоятел и бил със заслуги за назначаването на тази даскалица. Закани се да я уволни.

Уволнението ù не се случи; времето не работеше в негова полза.

По-нататък лазаруването бе преустановено; дойде ерата на атеистичното възпитание на подрастващите. Да не забравяме и ленинските съботници.

Така и моето лазаруване завърши на минус; с едно лазаруване по-малко по уважителни причини.