Откъси от книгата  „Моето дете яде само боклуци” с автори Несия Ланиадо и Джанфилипо Пиетра...

Не искам супа и татко се ядосва. Тогава мама ме защитава и му казва: „Но и ти не искаш!”

Луиза, 5 години

Татко казва, че никой не прави ролца като неговата майка, която обаче е в Канада. Мама казва, че е много любопитна какво слага в тях  - може би мед? И някой ден ще предпприеме това пътуване.

Стефано, 6 години

От малка съм дебеланка, за мама това беше мания: „Яж, яж, че си слабичка!”. И сега? Минавам от една диета на друга, но не успявам да постигна нормална линия. Благодарение на манията на майка ми.

Лудовика, 32 години

Въпреки дистанцията на времето, в думите на Лудовика все още се усеща възмущение. Убедена е, че майка й е виновна за това, че трябва цял живот да се бори с някое и друго кило в повече. Вероятно взаимоотношението между Лудовика и майка й има различни корени от гастрономичните. Обаче трябва да се приеме факта, че хранителните навици, „насадени” от родителите, остават за цял живот. И ако като възрастни се тормозим за някое кило в повече, когато имаме дете се притесняваме, че е по-слабо, отколкото трябва. 

Данните показват, че 40% от педиатричните консултации са във връзка с апетита. Темата е винаги една и съща: „Злоядо е”, „Яде малко” или използвайки една разкриваща фраза „Детето не ми се храни”: това „ми” в повече би могло да разкрива подсъзнателно желание да бъдеш „изяден” от своето дете, за да станеш отново с него едно, както когато е било в утробата ти. Имат ли право?

„Проблемът с апетита нямаше да съществува, ако не го бяха създали възрастните”, пише Марчело Бернарди в книгата си „Новото дете”.  „Ако нуждите и желанията на детето бъдат уважавани, ако не се настоява да яде повече от това, което то би искало, ако не се оставяме кантарът да ни безпокои, проблемът с апетита никога не би възникнал.”

Срещата с безпокойството започва от раждането на детето.

„Храни се, но често и по малко, не мога му определя  график.”

Франческа, нова майка      

„Гълта четири, пет глътки и хоп, заспива! Проблем е да го събудиш, крещи отчаяно.”

Луиза, 28 години

„Този път реших да кърмя, но каква мъка да го накараш да суче!”

Силвия, 26 години, с второ дете

Съмнения, мъки, затруднения превръщат времето за хранене в среща с безпокойството, рискуват да бъдат предпоставка за трудна връзка, която може да съпътства детето много след първите години от живота.

Детето може да се контролира само

Обаче научните данни изключват каквато и да било вероятност детето да може да се контролира само.

Храната не е задължение

Биберонът и кашата удовлетворяват нужда, не са задължение, или още по-лошо, наказание или изнудване. Всички те нямат нищо общо с растежа и здравето на нашето дете. Ако стартираме от това дълбоко убеждение, ще избегнем храненето, столчето или масичката да се превърнат в бойно поле.

Чувството, което придружава ястието

Когато детето стиска устни и върти главата си в другата посока на лъжичката, която му поднасяме с грижа и любов, трудно би било да не ни обхване чувството, че сме отхвърлени. По атавистични причини отхвърлянето на храната е знак за враждебност. Нормално е да се почувстваме зле. От тук е лесно да се заключи, че детето ни обича повече, когато се храни добре и ни обича по-малко, когато яде малко. И ето че изскачат фразите, които не би трябвало никога да казваме, например изнудването: „Яж, иначе мама ще плаче!” Или удовлетворението: „Браво на моето детенце, което изпапка цялата каша на мама!”

На масата ли се учи дисциплината?

Храненето е преди всичко задоволяване на физиологична нужда. След хранене детето се чувства по-добре и доволно. Храненето е и времето за малки пакости, например хвърлянето на вилицата на земята. Но ако не отговаряме на провокациите на детето (например, когато си натопи и двете ръчички в спагетите с доматен сос), а ги посрещаме с щипка хумор, тогава белите ще загубят от чара си. Точно защото не драматизираме, те стават по-малко забавни и за него.

Инстинкта да му давате винаги храна

От векове жената е била тази, която е осигурявала препитанието на семейството и на племето. Майката от край време се е грижела за храната, а по време на глад  да бъдеш дебел е било гаранция за оцеляване. Колкото и да е абсурдно, древното убеждение още съществува и днес, когато заплахата идва по-скоро от свръхтеглото и затлъстяването.

„Какво дебеличко дете!”, възклицаваме. Ако формите на детето са закръглени до навършването на първата годинка, не е нужно да се притесняваме. Развенчано е убеждението, че затлъстяването се развива през първата година. Излишъкът от мазнини е все още нормален, твърдят експерти. Но ако килограмите в повече останат след първия рожден ден, съществува рискът цял живот да се бориш за нормално тегло. Дете, което на 4 години още е с наднормено тегло, рискува да стане много дебело. Казва се: „Ще отслабне”. Не е много вероятно. Ако килограмите в повече се дължат на небалансирано хранене, навиците му да се храни с боклуци ще бъдат трудни за коригиране. А в пубертета, когато желанието да бъдат приети от другите надвишава желанието за храна, невъзможността да се освободят от аморфното тяло ще бъде за него или за нея източник на силно страдание.