Доналд Уиникът и „достатъчно добрата майка“ – трета част
Тя не само пази детето си, но и му показва, че в този свят има трудности и го учи как да се справя с тях
С течение на времето (след първите 6 месеца) достатъчно добрата майка постепенно въвежда фрустрациите в живота на бебето. Тя започва да отказва и да не откликва моментално на всяко негово желание. Така му помага да се свърже адекватно с реалността. С постепенното изчезване на чувството за всемогъщество на бебето, то „придобива нарастваща способност да се справя с тази „фрустрация“, казва Доналд Уиникът.
Развивайки своите вътрешни емоционални ресурси за справяне с липсата, отказа и отделянето, бебето е в състояние да намалява чувството си за тотална зависимост от майката. Обектите стават все по-реални за него – те са не само обичани, но и мразени. Гърдата не се появява автоматично при появата на глада. Майката разбира и отговаря на потребностите на детето си, но не по всяко време и не на всяка цена.
Освен това, то започва да разбира, че за да получи това, което иска, следва да положи усилия – да подаде сигнал, да изчака и пр. И това е много важно и ценно за развиващата се личност на индивида.
В помощ на бебето по време на тези процеси на отделяне от майката, се явяват така наречените от Уиникът „преходни обекти и явления”. Обикновено това са материални неща, а не изцяло въображаеми образи – любимото плюшено мече, одеалцето, палецът на ръчичката или нещо друго, което то може например да засмуче, за да се успокои и да се почувства сигурно.
Преходните обекти помагат на детето да преодолее страха от загуба на майка си, който се появява при поява на фрустрация (например когато бебето е гладно, а гърдата се бави). Така то започва да се чувства отделено от майката и да я възприема като външен обект. Преходният обект е символ на майката или на част от нея и дава възможност на детето да навлезе в зоната между мен и не-мен, да се справи по-лесно с фрустрациите, да излезе от света на илюзиите и да се свърже по-ясно с обективната реалност.
Размислите върху теорията на Уиникът и характеристиките на достатъчно добрата майка ме подсещат за десетките истории, които съм чувала от свои познати за техните преживявания при отглеждането на децата им.
Една моя близка приятелка например, проявяваше голямо старание при износването, раждането и отглеждането на първото си дете. Тя държеше да бъде перфектна майка. Ето какво разказва тя за този период:
„Първата ми бременност беше изключително вълнуващо преживяване, подготвях се за всичко, свързано с раждането и отглеждането на детето с крайна отдаденост, четях много специализирана литература, посещавах курсове и се стараех да бъда перфектна във всичко.
Първите 6 месеца след раждането за мен бяха като сън, не знаех къде се намирам, бебето плачеше безумно много, аз само кърмех, грижех се за него, носех го на ръце и не мислех за нищо друго... Може да се каже, че тотално се бях сляла с бебето, бях се загубила в него.
След като дъщеря ми навърши една година започнах да „се връщам към себе си“, но това беше дълъг и мъчителен процес, съпроводен с тъгуване по пропуснати възможности, усещане за безвъзвратна промяна и липса на вяра в собствените ми способности. Около една година ми трябваше да се съвзема и да се върна към нещата, които обичам и да намеря нови такива.
Тогава се опитвах да бъда перфектната майка и се провалих. Защото не съм. Не ми е и работа да бъда. Затова преживях лична криза, вероятно всичко това се е отразило и на дъщеря ми, но тогава за мен беше „на живот и смърт“ да правя нещата именно по този начин. От дистанцията на времето бих казала – по най-трудния начин. Всяко нещо, свързано с бебето, беше проучвано, обмисляно и много, много важно...
Не казвам, че не е добре да сме грижовни, но желанието да сме перфектни може да ни убие. Ако не физически, духовно със сигурност.“
Преживяването ѝ с второто дете е съвсем различно:
„Второто бебе беше преживяно от мен по много различен начин. Да, не беше толкова вълнуващо, все пак вече бях минала по този път и знаех къде какво ме очаква. Работех до последно и скоро след раждането започнах да работя по няколко часа седмично.
Чувствах се много „себе си“. Чувствах се пълноценна и имах капацитета да се грижа за бебето с лекота, да обръщам внимание на кака му, да поддържам дома си и да творя. С две думи: наслаждавах се на всичко – на раждането (защото знаех, че ще мине и замине независимо какво е), на времето в болницата (първия път това бяха най-кошмарните 3 дни в живота ми), на смяната на памперси (защото знаех колко бързо ще порасне това малко сладко дупенце).
Знаех, че най-важното е, че го обичам и че се чувствам добре, независимо, че не съм перфектна. Сега синът ми е на 10 месеца и е много спокойно бебе. Предполагам защото има една много спокойна... достатъчно добра майка.“
Така моята приятелка разбира смисъла на понятието достатъчно добра майка.
Аз самата имах тежки терзания по тези въпроси и дълго време се чувствах провалена в отглеждането на първото си дете. С времето си простих и грешките, и обстоятелствата, и своята неопитност... Знам, че всички те са се отразили на сина ми, но знам също, че ако не се терзаех толкова от своите несъвършенства като майка, и за него, и за мен щеше да е по-добре.
В този смисъл, склонна съм да призова към баланс и човечност, които майката е хубаво да проявява не само към бебето, но и към самата себе си.
Възприемам теорията за достатъчно добрата майка по следния начин: важно е да се оставим на инстинктите си да си свършат работата – в началото, след 9 месеца напълно слети един с друг, майката и бебето имат нужда да се адаптират към реалността, продължавайки да бъдат слети – донякъде физически и все още напълно емоционално.
С течение на времето идва моментът, в който майката трябва да удължи невидимата нишка, която свързва нея и детето. Така то ще успее да усети себе си като отделен обект, което е ключов момент в развитието на една пълноценна, цялостна и психически здрава личност.
Още от Лора Величкова