Рубрики

Щом се върна назад в детството, още мога да видя лицата в рисунъка на дървесината на старите гардероби. И мога да усетя смразяващия ужас да се качвам сама и последна по стълбата към втория етаж, очаквайки студени ръце да сграбчат краката ми откъм тъмното пространство под стъпалата.

Страховете на децата са толкова живи...
Откакто съм майка, съм решила, че отказвам да се държа като възрастна, която никога не е била дете и че няма да забравя нищо, което е вълнувало детското ми сърце. Нали когато моят син преминава през своите радости и притеснения, аз трябва да съм адекватна и да го разбера, без да омаловажа нищо от преживяванията му?

Тъмните ъгълчета често оживяват

Всичко тръгна от това, че момчето започна да изпитва страх да отиде в празна стая или да остане само. Щом дойдеше време за тоалетна, заставаше до мен и погледнех ли го, уж небрежно ме питаше дали не мога да се разходя и аз. Отидох няколко пъти, но се запитах какво налага това, защото дотогава си беше ходил сам, без дружина.

Попитах го и усетих, че се притеснява да ми обясни. Настоях и той със срам ми призна, че се страхува. Поговорихме си и от разказите му изплува едно розово същество, видяно в детска книжка. Съществото било миличко и пухкаво, но до момента, в който не отворело гигантска уста и не се видело, че има зъби чак до гърлото.

След като образът се запечатал в ума му, синът ми, естествено, започнал да го дообогатява с фантазията си и ето че накрая въпросната гадинка се оказа здраво закотвена в тъмните ъгълчета на нашия апартамент и с навик да се върти все около тоалетната.

Детските рисунки говорят

Синът ми много обича да рисува и покрай тези страхове в рисунките му започнаха да изплуват чудовища, всичките зъбати, а нерядко и с шипове, стърчащи от къде ли не. По принцип намирам, че страхът е нещо нормално за същества, които могат да бъдат наранени и чиито предци са били преследвани от едри хищници. Но когато страхът стане ирационален и започне да пречи на ежедневието, може би е дошло времето нещо да се предприеме.

Като една съвременна интернетизирана майка, естествено, първата ми работа беше да потърся подобни случаи в Гугъл и да се допитам до майки, преживели такива разклащащи битието случки. Хубавото на интернет е, че макар у дома да се чувстваш самотен воин, винаги в мрежата има човек, който е минал през същото, през което минаваш и ти. Четох, питах, достигнах до логична за мен информация и реших, че ще експериментирам със сина си. Явно никой не се канеше да ми даде собственото си дете за опити, та се налагаше.

Чудовищата не винаги се хващат в капан

Работата била да организираш нещо като покушение на набелязаната гадинка и да я анихилираш от къщата със средствата на приказните герои, а именно обеззъбяващи магии и заклинания за изчезване. Желанието да минем с логични и разумни доводи като „Такива чудовища не съществуват” (кого заблуждавам?), „Било е просто рисунка, измислена от художника”, не се изпълни. Налагаше се да действаме със средства от детския арсенал, още повече, че според доста родители това помогнало при тях.

Един вдъхновен ден двамата със сина заложихме капани за чудовища из цялата къща: ритуално произнесохме заклинания в не до там гладки рими над приготвени глинени съдове с по едно зърно от гердан вътре като духоуловител. Наблегнахме над местата на поява на Зъбаткото, като не забравихме и другите възможни духове и чудовища, които може да ни навестят. Накрая омагьосахме и порцелановото гърне в тоалетната за по-смешно, оставихме по играчка пазител във всяка стая и приключихме с приготовленията. На другия ден ритуално прогонихме хванатите духове от гърнетата, видяхме, че са празни, а духовете – стриктно изпарени. Голям смях падна.

Всичко уж се нареди, синът ми започна да ходи сам до тоалетната и това продължи може би две седмици, към края на които обаче усетих, че ентусиазмът му намалява и задържа пишкането, докато не види някой да се запътва в същата посока. Тогава, уж небрежно, се присламчва и той, и вече придружен, влиза вътре. Опитът явно не беше успешен.

Но понякога се подчиняват на краен срок

Един детски психолог вероятно веднага би ми обяснил, че с родителския си авторитет съм затвърдила теорията, че чудовището съществува в нашия свят, след като така сериозно съм се заела с него. Е, поне се повеселихме. Беше нужен нов подход и той някак си естествено дойде, подейства и действа до ден днешен.

Задаваше се рождения ден на сина ми и когато проявеше страх, аз подхвърлях, че нищо, че сега се страхува – скоро ще навърши седем години, ще бъде официално голямо момче, кандидат за първи клас и от нищо няма да се страхува. Най-малко пък от чудовища, защото порасналите първокласници не вярват повече в никакви измислени зъбати същества. Така и стана.

Дали наистина порасна и вече други неща го вълнуваха, дали повярва в обявената дата за край на страховете, но щом мина рожденият му ден една нощ го видях да става, явно пил повечко течности, видя, че съм се събудила от светналата лампа и ми каза:
„Няма да идваш с мен до тоалетната, защото аз вече съм голям и не ме е страх!”

И отиде сам, и беше много горд с постигнатото. Оттогава не ме е молил да го придружавам, нито съм виждала да има нужда от това. Просто забрави за страха.
Надявам се тази история от архива на семейните събития и моите опити да помогнат на други майки и бащи, стараещи се да вникнат в детските страхове.

Начини много, само отричането не помага

Сигурно за всяко дете подходът е различен, индивидуален и различни противодействия ще свършат работа. Още повече, че списъкът на плашещите неща при децата е голям.

Но има едно нещо, което никога не бива да правим – да заявим на детето си, че не му вярваме, че е страхливо и да му заповядаме да направи това, от което се страхува. Дори за момента това да подейства, то не би било трайно, може да задълбочи проблема и със сигурност детската памет ще запази този наш лош образ, а ние не бихме искали подобно нещо да разрушава връзката ни с нашето най-голямо съкровище – детето ни.