Меню

Адаптация в детската градина: наистина ли?

Адаптация в детската градина: наистина ли?

„Мамо, моля те, не ме оставяй!“ – малко момиченце с цикламено якенце на бели точки на възраст някъде между 3 и 4 г. плаче на вратата на групата в детската градина. Майката, елегантна и интелигентна дама, се опитва да отвлече вниманието на детето в друга посока, за да спре да плаче. „Хайде, миличка, покажи ми къде ти е шкафчето“. Детето продължава да плаче тъжно... „Хайде, разкажи за онова нещо на госпожата, хайде да се похвалиш“. Момиченцето хлипа тихичко и видимо няма никакво желание да разказва и показва.

Това дете обича майка си. Много.

Не разбира защо трябва да бъде оставено в детската градина. Не проумява защо майка й не обръща внимание на свитото й сърчице и чувството на тъга. Усеща майчиното безпокойство и не знае защо мама се опитва да скрие истината.

Тази майка обича детето си. Много.

Тя просто не знае друг начин да му помогне да преодолее мъката от раздялата с нея. Тя вероятно познава двата най-популярни начина да отвърнем на детския плач в детската градина – или отвличаме вниманието на детето докато то забрави и се „успокои“, или бързо го мятаме на учителката в сърцераздирателен рев на принципа „колкото по-бързо, толкова по-безболезнено“.
 

Не съм психолог, нито специалист по детско развитие. Аз съм майка и знам със сърцето си, че тези начини не работят. Може би много други майки като мен са подозрителни към популярните методи за „откъсване“ на детето на вратата на детската градина или към това, на което масово у нас казват „адаптация“.

Малкият ми син тръгна на детска градина преди месец. На три години и осем месеца ми се струваше, че някак по-адекватно ще можем да се справим с приспособяването. Все пак се притеснявах как ще се чувства детето в непознатата среда. От опит знам, че в българските държавни детски градини не се разрешава на родителя да влиза и да остава с детето в групите, затова подходих творчески и заведох няколко пъти детето на площадката на групата, когато излизаха в късните следобедни часове. Докато той свикваше с обстановката, аз си говорех с учителката, но също така разказвах и обяснявах на детето си коя е тя, кои са децата, какво е това място, какво се прави тук, защо се ходи. По време на първото ни „гостуване“ на площадката детето първоначално се скри зад крачола на панталона ми, но след няма и половин час вече разговаряше с учителката, а малко по-късно дори се заигра на една от катерушките. При следващото посещение, на което се запозна с другата учителка, почти веднага започна разговор с нея, а към площадката подходи с чувство на познатост и удобство. Дори разговаря с друго детенце. Виждах как детето ми бързо свиква с обстановката. Колко много ми се искаше да мога да направя същото и вътре в групата, за да има възможност детето да опознае обстановката с чувство на сигурност и спокойствие от присъствието ми наоколо, вместо в несигурност и безпокойство от непознатата среда и новите лица, с тъга от раздялата с мама, в неизвестност как минава времето... Така много по-лесно щеше да свикне със субкултурата на групата, с правилата и рамките, в които неизбежно се действа, с лицата и отношенията.

Първият ден на официално влизане в групата малкият не плака. Влезе със свито сърце, но смело стиснал устнички и решен да опита. Тъжен, но сигурен в чувствата си. Беше петък. Взех го от детската градина и както очаквах, детето не беше очаровано от преживяването и нямаше желание да ходи отново. Не защото нещо лошо му се е случило там, просто преминаваше през непознати до момента чувства като тъга, мъка, страх, неизвестност, безпокойство, несигурност... Дори и да е изпитвало подобни чувства до момента, то те са били със сигурност за кратко и бързо потушавани от майчината прегръдка. Представих си цялата тази гама от отрицателни чувства, които се вихрят в детското сърце в продължение на 6-7 часа. Представих си колко дълго време е това и как се натрупва негативната енергия в детето. Най-нормалната реакция на света е да не желае да се чувства отново така. Резултатът от това е, че още в неделя вечерта малкият започва да плаче и да казва, че не иска да ходи на детска градина.

 

Детето не желае да се чувства зле

В понеделник сутринта детето хлипа тъжно още у дома, а на вратата на градината вече плаче истински нещастно. Не го прави заради „театъра“ – още една много популярна и по мое мнение унизителна за детското достойнство теория. То просто не желае да се чувства зле. Кой би искал умишлено да е тъжен, уплашен, несигурен, неспокоен, нещастен, унил, скърбящ? Не познавам такъв човек. Не искам и детето да се чувства така. Неговото приспособяване към детската градина, обаче, не е свързано с това „да спре да плаче“. Има много общо с процеса на осъзнаване на всички тези чувства и преодоляването им, намирането на начини да се справи с тях, за да може да отвори място за любопитството, предизвикателството, играта, откривателството, взаимодействието с нови лица, новите преживявания.

Сърцето ми се късаше, че трябва да оставя детето да премине през всичко това. Но знаех, че единственият начин да му помогна, е като го слушам активно. Това умение научих от програмата за обучение на родители по Модела Гордън, която водя.

Активното слушане е процес, при който родителят дава обратна връзка за фактите, които чува като се опитва да отрази и изкаже чувствата на детето, каквито ги разбира. По този начин детето успява от своя страна да разбере по-добре чувствата си, да ги осмисли и да намери решение на проблема си. Чрез активно слушане даваме възможност на човека, с който общуваме, да преодолее чувствата си и да се съсредоточи върху намирането на най-добрия изход от проблемната ситуация за себе си. В началото всичко това ми звучеше много неясно, но с течение на времето и практиката ми в активното слушане виждам как то наистина работи и дава резулатат. Малкият ми син толкова много е свикнал да го слушам активно, че успява да назове много адекватно чувствата, които той самият изпитва. Много често той ме слуша активно и назовава моите чувства. Виждам колко много ми помага, когато той го прави, как ми се отваря хоризонта за решения, за които до момента не съм се сещала.

Знам, че активното слушане работи успешно и затова го приложих в процеса на приспособяване на детето в детската градина. Не само спрямо него, но и спрямо себе си – да слушаш активно себе си е също толкова важно, това ти дава възможност да осъзнаеш и изразиш собствените си чувства и те прави искрен и автентичен партньор в общуването с децата и околните.

Активното слушане помага на детето да разбере какво преживява.

Моят син с много голяма точност успяваше да назове чувствата си относно детската градина. Казваше: „Мамо, ще ми липсваш“, или „Мамо, толкова съм тъжен“, или „Мамо, просто ми е скучно там, нямам приятели, у дома ми е интересно и се забавлявам, а в детската градина трябва да правя каквото ми казват“. С активно слушане успявах да разбера и какво се е случвало през деня и как се е чувствало детето, без да изглежда сякаш го разпитвам или ръчкам. В моментите, в които той не желаеше да говори, не настоявах, исках да вървя с неговото темпо и да не го притискам. Сутрин, когато плачеше в първите дни, го прегръщах и казвах: „Виждам колко ти е мъчно и страдаш, че отиваш на детска градина – там мама я няма и ти липсва“. Той потвърждаваше това, след което аз продължавах: „Мама също е много тъжна, че няма да си до мен“. Така и двамата бяхме наясно с чувствата на другия и имахме възможност да помислим за тях и да ги преживеем.

Наистина вярвах, че детето ми е способно да мине през приспособяването в детската градина с помощта на активното слушане много по-лесно и бързо. Всеки ден отделях няколко минути сутрин, за да му покажа, че ме е грижа как се чувства и да му помогна сам да намери решение на проблема си. Всеки ден виждах как детето става все по-спокойно и уверено и се приспособява учудващо бързо. След първата седмица се разболя и аз очаквах, че всичко ще започне отначало. Изненадах се, когато още на третия ден той влезе в групата си сам, без да пророни дори и една сълзица. Продължаваше да е тъжен и да скърби от раздялата, но вече знаеше, че това отминава бързо и отстъпва място на любопитството и детския ентусиазъм от откривателството. Най-важното, знаеше, че мама го подкрепя и да разбира как се чувства и това му даваше усещането за сигурност, от което имаше нужда, за да се приспособи в новата среда.

Иска ми се да можеше в нашите детски градини да ни бъде позволено да оставаме с децата си в периода на адаптация, за да става той плавно и без да се нараняват чувствата на децата. Иска ми се да можеше хората, на които поверяваме децата си там, да имат по-малко, за които отговарят и да бъдат по-адекватни и да отвръщат на детския плач с емаптия и разбиране. Иска ми се толкова много неща да се променят в системата... Надявам се това да се случи. А дотогава това, което мога да правя за децата си, е да им помагам да се справят по най-добрия възможен начин за тях – като им дам възможност да го направят сами.

Още по темата

Публикации

Искате да получавате възрастов бюлетин?

Искате да получавате възрастов бюлетин?

Създайте профил с възрастта на вашето дете. Това е първата стъпка, за да получавате текстовете, които подготвяме за вас, точно когато са ви нужни.  

Създаване на профил

Харесай ни във Facebook