Емоционалното отделяне на детето от родителите е едно от големите предизвикателства, пред които се изправя семейството. To e сложен и несъзнаван процес, който се случва едновременно у детето, у родителя, и между тях. В резултат на отделянето детето изгражда своята емоционална, мисловна, социална независимост и си присвоява свободата да бъде себе си. Процесът започва в ранна детска възраст (между 1 и 3 години) и продължава по един или друг начин през целия живот. Съпроводен е с много емоции, често болезнени, както всяка друга голяма крачка на порастване. Колкото по-навреме се осъществи, толкова по-хармонично и пълноценно ще бъде развитието на детето и по-леки процесите на израстване, които следват. Добре случилото се отделяне в ранните години слага началото на формирането на стабилна идентичност, съдейства за изграждането на вярата в себе си и доверието към света. Независимо на каква възраст е, емоционално отделеният човек притежава зрялост, проявяваща се във всичките му взаимоотношения. Демонстрира будно чувство за собствена стойност; уважава своите преживявания, мисли, емоции и възгледи, дори и да не са в синхрон с тези на другите хора; може да се отстоява и да казва „не“; автентичен е; носи отговорност за своето щастие.

Какво е отделяне

От момента на раждането на детето неговият естествен път е малко по малко да се отдалечава от първичната свързаност с родителите си. След първите месеци то започва да борави с тялото и ума си и повишава способностите си да се справя с различни трудности. Придобива все повече и повече увереност и до навършване на 1 годинка вече не се чувства толкова безпомощно да се движи и да изследва света. Започва да спи отделно, отбива се, вече няма нужда да се държи за ръка. Малко по-късно започва да остава повече без мама и тати, тръгва на ясла, изгражда първите си приятелства. Всичко това са стъпки по пътя на отделянето. 

Паралелно с външния свят, отделянето се случва и във вътрешния свят на детето. Поради това детският пубертет е толкова труден период. Физическото израстване, в периода между 1 и 3 години детето преминава през изключително важни за развитието Малкият човек има за задача да се научи да разграничава себе си от другите, да разбира тяхната различност и да приема неспособността им винаги да отговарят на неговите нужди, да започне да се отстоява и да поставя граници, но и да уважава границите на останалите. В този период се изграждат моделите на взаимоотношения, които то ще носи цял живот със себе си и ще възпроизвежда във всички свои близки връзки. 

Разбирането за значимостта и сложността на отделянето ще помогне на родителите да бъдат по-осъзнати, по-търпеливи и по-спокойни. Всяко тяхно усилие в тази посока има голям смисъл, защото за детето е невъзможно да балансира всички тези явления вътре в себе си, без помощта на възрастните.

Ето няколко фактора, които имат важна роля в процеса на отделяне.

Готовността на родителя

Отделянето е задача на родителите, защото децата нямат зрелостта и механизмите да извървят самостоятелно този път. Те са силно емоционално зависими от преживяванията на възрастните. Обикновено, ако майката е готова да пусне детето си да излезе от симбиотичната им връзка, процесът се случва по-леко и неусетно, защото за децата отделянето е естествен процес. За родителите обаче в много случаи това не е така. Поради различни причини отделянето на възрастния (най-често майката) от детето може да бъде болезнен процес, който се преживява като загуба. Родителите могат да изпитват тъга и обърканост от това, че детето им има все по-малко нужда от тях. Може да почувстват, че губят своята значимост или да изживеят екзистенциална криза. В тези моменти родителите може да не осъзнават напълно трудностите си, но резултатите от тях се виждат лесно в поведението на децата (твърде тревожни са, страдат много при раздяла). Поради силната си емоционална свързаност децата реагират с по-голяма и упорита съпротива на отделянето, когато усещат, че родителите им не са готови да ги пуснат.

Можем да потърсим корените на трудностите с отделянето на родителите в няколко посоки:

• липса на осъзнаване на процеса;
• фокусиране на личния живот изцяло върху детето;
• липса на отделеност от собствените родители;
• притеснения, свързани със здравето и развитието на детето.

Осъзнаване

Ето нещо, което е добре родителите да осъзнаят. Когато децата им се държат самостоятелно и не ги търсят често за одобрение, подкрепа или успокоение, значи добре са си свършили работата. С течение на израстването връзката на детето с родителите функционира все повече като вътрешна свързаност и потребността от външна изява не е толкова голяма.

Когато детето ви не ви търси както преди, не е защото сте по-малко важни за него, а защото вече ви носи дълбоко в сърцето и ума си и няма сила, която да може да ви премахне от там.

Личен живот на родителя

Фокусирането на целия живот на майката върху грижите около детето може да бъде много натоварващо за връзката майка-дете. Това би означавало, че родителят няма други източници на захранване на своите потребности и би повишило неимоверно очакванията му от детето. Добре е да има баланс между грижите за детето и грижите за себе си.

Опорните точки на родителите в другите сфери на техния живот ще им помогнат да приемат по-лесно факта, че децата им започват да имат свой независим живот.

Отделеност на родителите

Един от факторите за готовността на майката да се отдели от детето е нейната собствена отделеност от нейните родители. Семействата с прекалено плаващи граници и вплетени отношения могат да бъдат трудно пространство за изграждане на независимост. В тези случаи опитите за автономизиране се посрещат със съпротива и децата остават в полето на семейната обърканост. Липсата на отделяне се възпроизвежда през поколенията, докато не бъде осъзната и преработена.

Притеснения за детето

Проблеми на детето, най-често здравословни, могат да възпрепятстват естественото отделяне, защото обострят тревожността на майката и пробуждат по-голяма протективност. Тези преживявания са напълно нормални, но често доста трудни за справяне поради огромната отговорност, която поема родителят. Разговорът със специалист със сигурност би помогнал да се осъзнаят и успокоят вътрешните процеси и да се работи по приемането на личния път на детето.

Готовността на родителя за отделяне играе огромна роля. Важно е наистина да желае самостоятелността на детето, да вземе вътрешно решение и да бъде любящо категоричен.

Подготвката на детето

Ако майката е готова да се справи с отделянето, може да подготвя детето, като разговаря с него по тази тема и като започне да присъства по-малко в живота му. Важно е отсъствието й да бъде плавно увеличавано, за да предотврати тежко преживяване за изоставяне. Когато оставя детето с други хора, добре е да му разкаже конкретно какво го очаква:

1. „Ще останеш с баба, ще си играете с кубчетата, ще рисувате, после ще обядвате в кухнята, ти ще спинкаш и когато се събудиш, аз ще дойда да те взема“.

Такива обяснения дават сигурност на децата и затова е важно обещанията да бъдат спазвани. По този начин детето ще се научи да се доверява и ще има реалистични очаквания. Добре е тази подготовка да се прави преди момента на оставянето, но не прекалено рано, защото детето няма да може да я свърже с предстоящото преживяване.

В момента на тръгване раздялата може да бъде болезнена. Най-добрият начин да бъде максимално щадяща за всички, е да се случи бързо. Родителят е предупредил детето и няма нужда отново да обяснява какво следва. Това обикновено не помага, а удължава процеса и създава усещане за несигурност у децата. Когато родителят тръгне бързо, детето ще изпита тъга, но много по-лесно ще се справи с нея. Обратно, ако възрастните остават прекалено дълго в процес на раздяла и очакват децата да се успокоят и да ги пуснат да тръгнат, товарът за детето е двойно по-голям – трябва да се справи и със своята тъга, и с чувството за вина на родителите си.

Подготовката на детето е важна, но не бива да очакваме, че е достатъчна, за да не страда. Детето ще изпита болка, страх и усещане за изоставяне, но тези преживявания са естествена част от процеса на отделяне, те са необходими и полезни, помагат му да порасне и да стане силно и самостоятелно.

Граници

Поставянето на граници разрушава симбиозата, затова може да бъде трудно преживяване и за двете страни. Границата казва „не“, отхвърля, не приема желанието и нуждата на другия. В същото време обаче дава свобода, прави ни автентични, отделя ни и дава сила да бъдем себе си. За децата границите са жизненоважни, тъй като им липсва ясна представа за света и все още нямат изградени механизми за саморегулирация. Когато възрастните казват „не искам да правиш това“, „не ми харесва да се държиш по този начин“, „не, няма да ти позволя това“ децата преживяват гнева от неудовлетворената потребност, дискомфорта от отделянето и тъгата от несъгласието на родителя. Едновременно с това усещат сигурност, научават неща за света и себе си, докосват се до истинското, човешкото у другия. Границите са грижа, отношение, виждане на детето. Добре е да се поставят с любов и съчувствие, твърдост и последователност.Всяка граница, която възрастните поставят на децата, е отделяне. Затова не винаги ще бъде посрещната с охота. Това не означава, че родителят греши или наранява детето си. Означава, че му помага да порасне.
 

Когато между детето и родителя има осъзната и наситена с любов свързаност, границите не могат да я разрушат, а само да я подсилят.

„Аз сам“

В момента, в който децата се докоснат до усещането за независимост и самостоятелност, у тях се събужда огромно желание да правят нещата сами. Това обикновено радва родителите, но и ги поставя в затруднено положение, тъй като малките още не са изградили необходимите умения да правят нещата, без да създадат около себе си огромна бъркотия. Много майки успяват да проявят търпение децата им да правят нещата сами, както могат. Други избират спокойствието и по-голямата подреденост в ежедневието. В трети случаи безопасността на детето и притесненията на родителите се оказват водещият мотив да не позволяват определени действия.

Желанието да спестим на децата страданията и болката, или на себе си натоварването, са напълно разбираеми, но в същото време могат да възпрепятстват развитието на детето.

Единствено сблъсъкът с трудностите може да изгради устойчивост и увереност в справянето. Падането, омазването, счупването на предмети и т. н. са опит, който учи децата на безценни знания, помага им да опознаят света и да осмислят взаимодействието си с него. Правенето на нещата вместо детето, ограничаването му и фрустрирането на желанието за самостоятелност са само пречки пред отделянето, а и пред свободното израстване. 

Всички описани фактори – готовността на родителя, подготовката на детето, границите, самостоятелността, подкрепят и улесняват процеса на отделяне и могат да бъдат посоки, ориентиращи подхода на родителите. Най-важна от всичко все пак си остава нагласата към случващото се и приемането на предизвикателствата с разбиране, съчувствие и толерантност. Ако си дадем сметка, че голяма част от поведението на децата в този период е мотивирана от желанието им да станат независими и да отстояват себе си, ще можем да го приемаме с повече търпение и мъдрост.

Радостта от отделеността

Отделянето е един от най-значимите за човешкото щастие процеси. Прекрасното в преживяването на отделянето е удоволствието от усещането да бъдем заедно, но различни, да се докосваме до уникалността на другия, без това да ни плаши, да го приемаме какъвто е, без да ни наранява, че не е като нас. Отделянето ни дава възможността да се срещнем като две същества, независими, но свързани, спокойни със себе си и отворени да опознават и обичат другия заради това, което наистина е.