Откъс от книгата „Момчето, което беше отгледано като куче“ на д-р Брус Пери и Мая Салавиц.
 

Наблюдавах ги няколко секунди, преди да вляза в чакалнята. Поведението на момчето се отличаваше с невинна приветливост: можех да го видя да се усмихва, да пълзи в скута на майка си, да се извива така, че да е срещу лицето ѝ. Тогава то нежно протягаше ръка нагоре към устата ѝ и я докосваше игриво и изследващо. Тихото взаимодействие между двамата беше класическо поведение за изграждане на връзка между майка и бебе, а дори и прохождащо дете. Питър обаче беше на седем. Докато ги гледах, можех да кажа, че майката и детето често са се ангажирали в тази нежна, успокояваща игра. Когато влязох, забелязах също, че Ейми – майката, беше засрамена от нея. Съпругът ѝ Джейсън – бащата на Питър, изглеждаше още по-засрамен, когато като че ли ги бях „хванал“.

– Изправи се, Питър – каза Джейсън, докато ставаше, за да се здрависа с мен.

Отидох до момчето, надвесих се над него, погледнах надолу и се усмихнах:

– Здрасти, Питър.

Подадох ръка. Питър се пресегна, за да докосне ръката ми.

– Питър, стани и се здрависай с д-р Пери – каза Джейсън.

Ейми се опита да изтласка Питър от скута си, за да се изправи на крака. Питър се отпусна и се засмя. Изглеждаше като част от тяхната игра.

– Питър, изправи се – каза Джейсън отново, а гласът му беше търпелив, но твърд. Можех да почувствам неговото разочарование и изтощение. Знаех, че вече им идва твърде много.

– Спокойно. Просто се настанете удобно. Исках само да видя как според вас са минали нещата днес. – Седнах срещу тях. – Това първо посещение е просто за да дам на Питър възможност да дойде да се запознае с някои от нас и за започне да ни опознава. Да се надяваме, че днес донякъде сте се забавлявали.

Питър кимна.

– Използвай думи, скъпи – каза Ейми.

Питър се изправи и каза:

– Да.

Семейството току-що беше прекарало три часа в нашата клиника в приемен сеанс. Бяха дошли при нас, защото Питър имал дълга история на речеви и езикови проблеми, както и трудности с вниманието и импулсивността. Не е изненадващо, че той имал също проблеми в училище – с общуването и с ученето. От време на време близките ставали свидетели на странни и яростни изблици, в които като че ли напълно губел контрол. За разлика от обикновените гневни избухвания, те били ужасяващи и можело да продължават часове.

Родителите на Питър го осиновили от руско сиропиталище, когато бил на три години. Веднага се влюбили в русото, синеоко момче с розови бузки, което изглеждало като малко ангелче. Служителите в сиропиталището гордо се хвалели колко добре хранели детето и колко чист е домът, но в действителност Питър и другите деца, които живеели там, били напълно пренебрегвани. Ейми и Джейсън чули за нашата работа с малтретирани деца от други осиновители. Бяхме в края на първия ден от двудневно посещение за консултация в нашата клиника. Семейството беше пътувало над 800 километра, за да дойде за оценката.

– Е, Питър, ще се върнеш ли да ни посетиш и утре? – попитах.

– Да – каза той с широка усмивка.

Нашите клиницисти трябваше да свършат много работа преди това. По време на типичното оценяване интердисциплинарната ни група от психолози, социални работници, специализанти по детска психиатрия и детски психиатри обикновено планираше множество посещения в рамките на няколко седмици, за да опознаем детето и неговото семейство. В случая с Питър процесът беше кондензиран, защото той живееше много далеч. Разполагахме с документи от училищата, педиатъра на детето, специалисти в областта на психичното здраве и други професионалисти, за да ги прегледаме, да ги обработим и да ги съчетаем с нашите впечатления за детето и семейството. Освен това направихме магнитнорезонансна томография на мозъка като част от изследване, върху което работехме, за да видим как ранното пренебрегване влияе върху мозъка. Данните от нашите изследвания показват, че съществено пренебрегване в началото на живота – наблюдавано например при деца като Питър, които идват от институции – води до по-малък размер на мозъка като цяло, свиване в определени зони и ред други свързани с мозъка функционални проблеми. След като откриехме кои зони са най-засегнати в случая с Питър, се надявахме да действаме целенасочено, за да постигнем максимален ефект.

В периода на оценяването понякога десетина членове на персонала се срещахме, за да говорим за това, което сме видели и преживели с детето. Това беше процес, целящ да идентифицира силните страни и уязвимостта на детето и внимателно да определи актуалния етап от развитието му в редица области: от перцептивните способности до моторните умения, от емоционалните, когнитивните и поведенческите способности до нравствените чувства. Това ни помагаше да поставим предварителна диагноза и да дадем първоначални препоръки за интервенция. Макар че е твърде времеемко и скъпо да се повтаря в много случаи, ние се надявахме да развием модел на грижи, основан на този процес, който няма да изисква усилията на толкова много членове на персонала.

По времето, когато започнахме да работим с Питър и с неговото семейство, бяхме осъществили значителен напредък в нашия невропоследователен подход към малтретираните деца. Осъзнавахме, че жертвите на ранна травма и пренебрегване имат нужда от преживявания, например люлеене и държане на ръце, които са подходящи за възрастта, когато са претърпели увреждането или са били подложени на лишенията, а не за биологичната им възраст. Бяхме установили, че тези съобразени с развитието, обогатяващи терапевтични преживявания трябва да се осигуряват многократно и последователно, по изпълнен с уважение и грижовен начин. Принудителното, наказателно и силово налагане единствено влошава нещата. Започнахме да включваме музика, танци и масажи, за да стимулираме и да организираме по-нисшите мозъчни зони, които съдържат ключови регулаторни невротрансмитерни системи, участващи в реакцията на стрес. Както видяхме, много вероятно е тези зони да са повлияни от ранна травма, защото претърпяват съществено, бързо развитие в ранния етап от живота. И накрая започнахме да използваме лекарства, за да помагаме на децата със сериозни дисоциативни симптоми или свръхвъзбуда.

Макар да бяхме осъзнали обаче, че непрекъснатите взаимоотношения са от критично значение за изцеляването, все още не бяхме разбрали напълно колко важни са взаимоотношенията с връстниците, особено когато децата поотраснат.

Детайлите от миналото на Питър осветлиха много ярко критично важната роля на взаимоотношенията. Питър бил лишен от вниманието на възрастни през първите три години от живота си. Бил е държан в нещо, което по същество представлявало склад за бебета: голяма, светла стая с 60 бебета в като че ли безкрайни прави редици от съвършено хигиенизирани детски легла. Двама дежурни възпитатели през всяка смяна работели методично от първото легло до последното, хранейки всяко дете, сменяйки памперса му, и след това продължавали напред. Това било цялото индивидуално внимание от възрастните, което бебетата получавали: приблизително 15 минути на всяка 8-часова смяна. На бебетата рядко говорели или ги държали на ръце, с изключение на това кратко време; те не били люлени или слагани в люлка, не им гукали, защото просто нямало време персоналът да прави нещо повече от хранене и смяна на пелените, хранене и смяна на пелените. Дори прохождащите деца прекарвали дните и нощите си затворени в своите кошарки.

След като нямало към кого друг да се обърнат, децата протягали мъничките си ръчички през решетката на съседната кошарка, държали се за ръце, бърборели и пляскали с ръце. При отсъствието на възрастни те станали родители едни за други. Тяхното взаимодействие, колкото и бедно да било, вероятно помогнало за частично намаляване на вредите, които такива жестоки лишения могат да причинят.

Когато осиновителите на Питър за пръв път го завели у дома, видели, че той се опитва да общува с тях. Радостни, те потърсили преводач от руски. Руският преводач обаче казал, че речта му не е руска. Може би работниците в сиропиталището били имигранти от другаде в Източна Европа, които са учили децата да говорят на своя майчин език? Говорещ чешки обаче казал, че езикът на Питър не е чешки, и Ейми и Джейсън скоро научили, че детето не говори нито унгарски, нито полски.

За своя изненада, установили, че думите, които Питър казва, не принадлежат на нито един познат език. Очевидно сираците били развили собствен рудиментарен език – нещо като тайната реч на близнаците или импровизираните сигнали на глухите деца, отгледани заедно. Подобно на цар Псамник от Египет, който според Херодот изолирал две деца, за да научи какъв език ще проговорят „естествено“, без възможност да се учат от хората около тях, служителите в сиропиталището случайно създали суров лингвистичен експеримент. Оставени сами на себе си, децата очевидно създали и постигнали съгласие за няколко десетки думи. Една от думите, която преводачите успели да дешифрират, била „Мъм“ – „възрастен или възпитател“, точно както подобни звуци означават майка на почти всеки известен човешки език, тъй като звукът „мм“ е първият, който бебетата се научават да издават, докато сучат.

На клиничната ни среща моят екип и аз разгледахме всичко, което знаехме за ранната история на момчето, включително ограничените му контакти с възрастни и липсата на езиково общуване. Освен това обсъдихме осиновителите му. Първоначалното ми впечатление за Ейми и Джейсън се потвърди от останалата част от екипа: всички бяха съгласни, че те са забележителни. Още преди да осиновят Питър, бяха чели книги за родителството, гледали видеозаписи и говорили нашироко с педиатъра какво да очакват, когато осиновяват подобно дете. След като довели Питър у дома, работили с логопеди, трудотерапевти, физикални терапевти и специалисти в областта на психичното здраве, за да помогнат на Питър да навакса.

Прилежно следвали съветите, които им давали. Харчели пари, изразходвали време и енергия, опитвайки се да дадат на Питър това, от което той се нуждае, за да израсне здрав, щастлив, продуктивен и състрадателен. Въпреки всичките им усилия обаче, както и въпреки усилията на десетки специалисти, Питър продължил да среща трудности. В много отношения имал съществено подобрение, но напредъкът му бил непоследователен, бавен и частичен.

Усвоявал нови умения едва след стотици повторения, а не след десетки, като другите деца. Учел английски, но произношението му било странно, а граматиката – объркана. Движенията му също били некоординирани и дори когато се опитвал да стои неподвижно, се люлеел. Освен това рядко установявал или поддържал адекватен зрителен контакт. На седем години той продължавал да използва няколко примитивни начина за самоуспокояване, предимно люлеене и смучене на палеца. Душел продължително всичко, с което се хранел, преди да го сложи в устата си, и видимо се опитвал да долови мириса на хората винаги, когато ги виждал. Лесно се разсейвал и често се смеел и усмихвал на себе си, създавайки впечатлението, че е в „свой собствен малък свят“. През последната година като че ли достигнал плато в развитието, а може би дори в някаква степен регресирал.

Първо обсъдихме силните страни на Питър, започвайки с неговото дружелюбно, глуповато държание. Той беше доста над средното ниво в някои аспекти на езика и като че ли имаше определени математически способности. Беше изключително грижовен, но по крещящо незрял начин, реагирайки на връстниците си и на възрастните така, както би го направило прохождащо дете.

В хода на дискусиите стана ясно, че макар Питър в някои отношения да е на седем години, в други области действа като много по-малко дете. Нашите наблюдения за зависимата от употребата природа на развитието на мозъка се потвърдиха: областите, в които той се представяше по-добре, бяха свързани с мозъчни зони, които са получавали стимулация, а областите, в които имаше дефицити, представляваха мозъчни зони, които или са били подложени на по-тежки лишения, или все още не бяха получили достатъчно стимулация, за да наваксат по-ранното пренебрегване. Магнитнорезонансната томография подкрепи наблюденията ни на това фрагментирано развитие на мозъка: той имаше корова атрофия, уголемени вентрикули (което означава, че гръбначномозъчната течност заемаше пространство, което в нормалния случай е заето от мозъчна тъкан) и по-нисши мозъчни структури, които са малки за възрастта му и вероятно недостатъчно развити.

Такова фрагментирано развитие е често срещано при деца, които израстват в хаотична среда или в условия на пренебрегване. То предизвиква огромно объркване у родителите, учителите и връстниците. Външно Питър изглеждаше като 7-годишно момче, но в някои отношения той беше само на 3 години. От гледна точка на други умения и способности, той беше на 11 месеца или пък на 8–9 години в някои отношения.

Тази непоследователност беше основен източник на проблеми за семейството. Имаше важни различия и в начина, по който всеки родител взаимодействаше с Питър. Когато бил у дома и сам с Ейми, тя била изключително фино настроена към неговите потребности. Ако действал като бебе, тя се ангажирала на това равнище, а ако действал като по-голямо дете, взаимодействала с него по този начин. Смятам, че нейната интуитивна способност да задоволява неговите потребности за развитието, е била основната причина той да осъществи толкова голям напредък.

Когато Питър поотраснал, Джейсън започнал да поставя под съмнение известна част от „третирането на момчето като бебе“ от Ейми. Това предизвикало напрежение в брака, като Джейсън твърдял, че Ейми е отговорна за липсата на напредък на Питър, защото тя го „задушавала“, докато Ейми настоявала, че той има нужда от допълнителна любов и привързаност заради миналото си. Такива различия са почти универсална характеристика на родителството. Когато несъгласията са дълбоки, както започнали да стават в случая с Ейми и Джейсън, може да доведат до сериозни брачни проблеми.

Бях установил конфликта при краткото си общуване със семейството в чакалнята. Част от работата ми щеше да бъде да помогна на родителите да разберат потребностите на Питър и да им обясня, че е необходимо да се срещнат с него там, където е той от гледна точка на развитието му. По този начин те щяха да се научат да избягват претоварването на Питър и собственото си разочарование, като не изискват адекватно за възрастта поведение в област, за която той все още няма капацитет.

Когато семейството дойде за оценяването през втория ден, дадохме на Питър някои формални психологически тестове. По-късно наблюдавахме още взаимодействия родител–дете и изпратихме момчето за още една игрова пауза. Накрая беше време на кажем на родителите какво мислим за Питър и какво предлагаме да направим, за да му помогнем. В мига, в който Ейми и Джейсън влязоха в стаята, видях, че са тревожни.

– Какво мислите? – попита Джейсън, очевидно искайки да чуе първо лошите новини.

– Мисля, че Питър наистина е голям късметлия – започнах. – Вие сте чудесни родители. Той е показал забележителен напредък през последните четири години.

Направих пауза за момент, за да ги оставя да го асимилират. След това добавих:

– Вашите усилия са героични. Сигурно сте изтощени.

Ейми се разплака. Нейният съпруг нежно я прегърна с ръка. Намерих книжни кърпички и ѝ ги подадох. Тя си избърса очите.

Започнах да им разказвам какво мисля, като ги помолих да ме прекъсват, ако кажа нещо, което не разбират или смятат, че не е точно. Разказах историята на Питър така, както аз я виждам, повтаряйки детайлите за сиропиталището и изреждайки забавянията в развитието на момчето.

Тогава попитах дали съм прав да подозирам, че когато Питър се разстрои, целият му напредък като че ли се стопява и той действа по примитивен, почти плашещ начин. Може би ляга на пода в ембрионална поза, стене и се люлее, или надава животински писъци. Добавих, че според мен, след като той започне да се разстройва или да се чувства объркан и смазан, вероятно стига „точка, от която няма връщане“, и като че ли регресира, преди бавно да се върне и отново да стане себе си. Те кимнаха. Тогава обясних как промените в емоционалното ни състояние могат да влияят върху начина, по който учим. Уменията, които сме овладели, например разбиране на определени понятия или дори използването на самия език, може да се разпадат, когато сме „възбудени“. Говорих за начина, по който нови или плашещи ситуации ще бъдат стресиращи за дете като Питър и вероятно ще го подтикнат към този вид агресия.

Обобщавайки това, което бяхме научили от оценяването, казах:

– И така, мисля, че имам доста добра представа за проблемите на Питър и как са възникнали. Освен това знаем някои от неговите силни страни – не всички, но някои. Ключът сега е дали можем да използваме това, което знаем, за да му помогнем.

Направих пауза, мъчейки се да намеря баланса между надеждата и предпазливостта.

– Нека за момент да поговоря с вас за начина, по който се развива мозъкът – започнах. – Мисля, че ако вникнете малко повече в това, ще се почувствате по-добре по отношение на напредъка, който Питър е осъществил, и смятам, че ще разбирате по-добре защо напредъкът сега изглежда толкова бавен.

Докато говорех, мислите ми за теорията и практиката, върху които работех от толкова много години, като че ли кристализираха за пръв път като съгласувано цяло.

Начертах няколко схеми на празен лист. Първата представляваше просто сравнение на растежа на мозъка с растежа на цялото тяло, показвайки, че докато тялото достига височината и теглото на възрастния чак в края на юношеството, растежът на мозъка следва много различен път. Към 3-годишна възраст той е достигнал 85% от цялостния размер при възрастните.

– Човешкият мозък расте най-бързо в началото на живота – обясних. – В действителност голямата част от растежа на мозъка се осъществява през първите три години от живота.

Исках да им помогна да разберат истинското значение на факта, че Питър е бил в стерилна, пренебрегваща го институция по време на критичен за развитието период, когато мозъкът му бързо се е организирал.

След това начертах пирамида и обърнах страницата нагоре.

– Мозъкът е организиран от долу нагоре – казах. – Горната част тук – посочих широката основа на обърнатата пирамида – е кората, най-сложната част на мозъка, отговорна за способността ни да мислим и за интегрирането на много от нашите функции.

Освен това описах как функционират някои от по-нисшите зони, как централните зони на емоциите ни позволяват да осъществяваме социални връзки и да контролираме стреса си, както и как основни зони в мозъчния ствол ръководят самата стресова реакция. Обясних как тези зони „се събуждат“ последователно в процеса на развитие, започвайки от най-вътрешната част на мозъчния ствол и движейки се навън към кората, докато детето расте. Коментирах как развитието на по-висшите, по-сложни мозъчни зони разчита на правилната организация на по-нисшите, по-прости зони. Обясних как тежките лишения могат да влияят върху тези зони и да предизвикват големи вариации в поведението на сина им.

– Ключът е да полагате родителските грижи за Питър там, където се намира той от гледна точка на развитието си, а не където е хронологично – казах аз.

Джейсън кимна, започвайки да разбира какво казвам.

– Това е много трудно, нали?

Сега и двамата родители кимнаха.

– Предизвикателството е, че в един момент ще трябва да имате очаквания и да осигурявате преживявания, които са подходящи за петгодишно дете например, когато го учите на конкретно когнитивно понятие. Десет минути по-късно обаче очакването и предизвикателствата ще трябва да съответстват на тези за по-малко дете, например когато се опитвате да го учите да взаимодейства социално. От гледна точка на развитието той е движеща се мишена. Затова родителските грижи за тези деца са толкова разочароващо преживяване. В един момент правите правилното нещо, а в следващия сте извън всякакъв синхрон.

Ейми и Джейсън бяха преживявали тази дихотомия многократно, но до този разговор не бяха успели да я артикулират. Моите обяснения много им помогнаха: незабавно тушираха конфликта им по отношение на „отнасянето с Питър като с бебе“ и помогнаха на Джейсън да не се притеснява, когато жена му се ангажира в такова поведение. Сега всъщност той можеше да си позволи да прави същото. Ейми обаче можеше да види – на основата на това, на което я научихме, – че има моменти, когато ще е полезен по-взискателният родителски подход на Джейсън.

Само обясненията обаче нямаше да са достатъчни. Основното предизвикателство за родителските грижи за Питър щеше да остане същото – би било почти невъзможно за който и да е от родителите винаги да бъде фино настроен към него или дори през по-голямата част от времето без по-голяма подкрепа. И двамата родители бяха изчерпани емоционално и физически. Трябваше да им помогнем да си починат малко. Предложихме да засилят контактите си с близки и приятели, да отделят време за себе си като двойка и да правят неща, на които да се наслаждават, така че да могат да презареждат батериите.

Ейми и Джейсън бяха открити за всички наши предложения. Тъй като те не живееха близо до клиниката ни, трябваше да работим заедно със и чрез местните специалисти. За щастие, повечето от елементите на добър клиничен екип бяха на мястото си. Питър имаше отличен логопед, трудотерапевт, терапевт на ниво магистър и разбиращ педиатър. Говорихме с всички тях. Искахме да добавим терапевтичен масаж и часове по музика и движения към неговия режим, които бяха полезни за други деца, страдащи от ранно пренебрегване като Конър.

Същевременно това, за което първоначално смятах, че ще бъде още едно парче от пъзела, се оказа най-важният елемент: училището на Питър и особено неговите съученици. Когато погледнах историята му, изведнъж осъзнах, че голямата част от напредъка на Питър се е осъществила през първите три години, след като е дошъл в САЩ: когато е прекарвал времето си само с родителите си или с възрастни, или с един или двама връстници, избрани от тях.

След като тръгнал на детска градина обаче, напредъкът му спрял и поведенческите му проблеми се задълбочили. Майка му интуитивно разбираше, че Питър биологично е на шест години, но поведенчески е на две, а връстниците му не са можели да схванат защо той се държи толкова странно. Дори учителката му се чудела как да се справя с него, въпреки че знаела историята му. Питър грабвал играчки от другите деца, без да пита, не забелязвал социалните сигнали за това кога може да вземе даден предмет и кога не – нещо, което другите деца в детската градина разбирали. Той не разбирал кога трябва да споделя вещите си и кога да ги пази за себе си, кога трябва да говори и кога  да мълчи. По време на работа в кръг внезапно ставал и сядал в скута на учителката или започвал да обикаля наоколо, без да осъзнава, че не би трябвало да го прави. Понякога пищял и имал ужасяващи гневни избухвания.

В резултат другите деца започнали да се страхуват от Питър и да го маргинализират. Неговият английски език със странен акцент не помагал. За връстниците си той бил странно и плашещо момче. Справял се добре в защитения свят на дома на осиновителите си – там общувал с един-двама възрастни, които го познавали и обичали. Сложният свят на детската градина обаче – със своите вариращи взаимодействия между връстниците и учителката, които трябва да се договарят – не бил по силите му.

Вместо търпеливите, грижовни и любящи реакции, които е получавал у дома, в детската градина поведението му се посрещало с подозрителност, а често и с директно отхвърляне. Стаята, пълна с шумни деца и играчки, както и с често движение, била объркваща за Питър. У дома той разбирал какво се очаква от него, а също така се отнасяли внимателно, ако не е в състояние да го направи, но сега не можел да се ориентира какво става. Без значение колко часа здравословни положителни преживявания получавал Питър всяка седмица, часовете, когато бил маргинализиран или дразнен, лесно можели да ги заличат.

Питър нямал истински приятели и предпочитал да играе с много по-малки деца; чувствал се най-комфортно с 3- или 4-годишните. Неговите връстници не знаели как да възприемат момче, което говори смешно и често действа като бебе. В много ситуации децата могат да са мили и внимателни към някой, който изглежда по-малък и по-уязвим. Питър обаче ги плашел.

Поведението на връстниците му било предвидимо. Това, което е ставало, било умален вариант на ставащото във всички страни на планетата под различни форми всеки ден. Човешките същества се страхуват от онова, което не разбират. Неизвестното ни плаши. Когато срещаме хора, които изглеждат или действат по непознат или странен начин, първоначалната ни реакция е да ги държим на една ръка разстояние. На моменти си доставяме чувството, че сме по-умни, по-компетентни и превъзхождаме другите, като дехуманизираме или унижаваме тези, които са различни. Корените на толкова голяма част от най-грозното поведение на биологичния ни вид – расизъм, възрастова дискриминация, мизогиния, антисемитизъм (ако посочим само някои) – са в тази базисна и опосредствана от мозъка реакция на възприеманата заплаха. Склонни сме да се страхуваме от това, което не разбираме, а страхът толкова лесно може да премине в омраза или дори насилие, защото е в състояние да потиска рационалните зони на мозъка ни.

Изправени пред растящото остракиране и социално отхвърляне на Питър, Ейми и Джейсън искаха да знаят какво трябва да направят: да го върнат в детската градина, надявайки се, че той ще стане по-умел в социалните контакти при този втори опит? Въпреки това когнитивните му способности очевидно били на нивото на първи клас, а може би и по-големи.

В интелектуално отношение Питър беше напреднал, но социално бе съвсем невеж. Осъзнах, че ако искаме да навакса, той ще се нуждае от помощта на връстниците си. Струваше ми се, че бихме могли да опитаме той да започне първи клас. Когато съм работил с юноши, някои от тях ми бяха позволявали да говоря със съучениците им за техните травмиращи преживявания и ефекта, които те са имали върху мозъка им. Малко разбиране е правило много и е подпомагало подобряването на социалния им живот. Можеше ли обаче това да свърши работа с първокласници? А и Питър щеше ли да го приеме?

Знаех, че ще бъда в неговия град няколко седмици след оценяването, и можех да говоря със съучениците му по това време. Върнах се, за да проуча тази възможност с Питър. Докато оцветявахме, попитах:

– Питър, спомняш ли си, че си живял в Русия?

Той спря и ме погледна за момент. Продължавах бавно да оцветявам, без да го поглеждам. Темпото на неговото оцветяване се забави. Точно щях отново да попитам, когато той взе нов лист и нарисува голям син кръг по краищата му.

– Това е Русия. – Той вдигна листа срещу мен. След това го остави обратно на пода, взе цветен молив и направи една малка, деликатна и почти невидима точица. – А това е Питър.

Погледнах го – той видимо беше натъжен. Красноречиво показваше как се е чувствал в сиропиталището, където не е бил специален за никого – само едно от десетките анонимни бебета.

Усмихнах му се съчувствено, след това вдигнах вежди и казах:

– Това обаче вече не е Питър, нали?

Той поклати отрицателно глава и ми се усмихна.

– Питър, мислех си да дойда във вашия първи клас на посещение.

Не бях сигурен, че той би разбрал, но исках да знае какво желая да направя и защо.

– Добре.

– Знаеш, че сме говорили как твоят мозък расте и се променя? Чудех се дали имаш нещо против, ако поговоря с твоя клас за мозъка. А може би и малко за начина, по който си живял, преди да дойдеш да живееш с твоите родители.

– Добре – отвърна и замислено добави: – Ще донесеш ли картинките?

– Кои картинки?

– Картинките на моя мозък.

– Разбира се. Нямаш нищо против да покажа снимките на твоя мозък на класа ти?

– Не. Моят мозък е готин.

– Знаеш ли, Питър, ти си толкова прав. Мозъкът ти е готин.

И така, с негово разрешение, а също и на родителите и на училището реших да видя дали мога да превърна група първокласници в нова общност от „терапевти“ за Питър.

Говорих пред първи клас в началото на учебната година.

– Аз съм приятел на Питър – казах. – Изучавам мозъка и Питър ме помоли да дойда от Хюстън, за да ви разкажа някои от нещата за мозъка, на които го научих.

Накарах Питър да излезе пред класа и да изпълнява ролята на мой асистент. Разказах на първокласниците за мозъка и как в някои отношения той действа като мускул. Говорих как те упражняват своите „мускули за учене“ в училище и за значението на повторението. Описах как те имат много други подобни типове „мускули“ в мозъка си, които също имат нужда от определено внимание, за да растат силни и големи. Говорих как мозъкът се развива и какво кара мозъка на всеки да работи, подчертавайки как този орган се променя.

– Спомняш ли си, Питър, когато говорихме, че е нужна много практика, за да се научи нещо ново? Причината е, защото мозъкът се променя, когато го използваш, използваш, използваш.

Погледнах децата и след това отново Питър:

– Нали така, Питър? – Той се усмихна и кимна. – И затова вашата учителка иска от вас непрекъснато да се упражнявате да пишете, да се упражнявате да пишете буквите отново и отново.

Показах няколко слайда; бях донесъл модел на мозък и Питър го показа на всеки от класа. Отговорих на въпросите. Коя част от мозъка те кара да говориш? Какъв цвят е мозъкът? Мозъкът пази ли видеозаписи на живота ти?

Казах на децата колко важно е за развиващия се мозък на бебето да получава стимулация чрез говорене, докосване и човешки взаимодействия. Разказах им същите неща, които бях казал на родителите, съдиите, педиатрите и собствения ми екип, само че с по-малко и по-общи думи.

Тогава говорих малко за начина, по който различните деца израстват в различни домове. Как японските деца учат японски; как в някои култури майките носят бебетата си със себе си по цял ден през първата година от живота им. Как някои деца не получават толкова докосване, не им говорят много, не им дават любов рано в живота и как това може да промени мозъка. Те се забавляваха. Ние се смеехме.

Питър се усмихваше. Време беше. Не знаех колко ще кажа или дори какво ще кажа. Щях да оставя реакцията на децата – и на Питър – да ме ръководи. Скочих с главата напред:

– Благодаря ви, че ми позволихте да дойда във вашата класна стая. Питър ми разказа за вас, деца, когато той дойде да ме види в Хюстън. Знам, че е ходил на детска градина с много от вас. – Няколко от децата вдигнаха ръце. – Помолихме Питър да дойде в нашата клиника в Хюстън, защото искахме да научим от него за неговия изумителен мозък.

Децата погледнаха Питър.

– Знаете ли, когато той е бил малко момче, е прекарвал всяка минута от всеки ден през първите три години от живота си в едно детско легло. – Децата изглеждаха заинтересувани, но и донякъде объркани. – Питър е роден в друга страна, където не са знаели много за мозъка. Родителите му не са можели да се грижат за него, затова настанили Питър в сиропиталище, когато е бил бебе. В това сиропиталище всяко бебе е било поставено в детско креватче и това е бил домът им. Те не са обикаляли наоколо, не са пълзели и дори не са се изправяли, не са стояли прави, за да се научат да ходят. Когато родителите му отишли да го вземат, Питър бил на 3 годинки. Дотогава той никога не е имал възможност да обикаля, да играе с приятели, не са го прегръщали възрастни, които го обичат. Мозъкът му не е получавал особена стимулация. – В стаята беше абсолютно тихо: двайсет и шест 6-годишни деца не се движеха, не говореха и не се суетяха. – И тогава, когато е бил на 3 годинки, новите му родители отишли и го довели да живее в Тълса. Направих пауза, за да позволя част от напрежението да се разсее. – От този момент изумителният мозък на Питър започнал да учи толкова много неща. Макар че никога не бил чувал английска реч, научил английски само за две години. Никога не е имал възможност да ходи, да тича или да подскача, но се научил да прави всички тези неща. – Питър изглеждаше засрамен. Не исках да го насилвам твърде много. – И така, дори и днес изумителният мозък на Питър учи. Той наистина се справя страхотно. Затова искахме да се срещнем с Питър и да научим повече за начина, по който човек с толкова трудно начало в живота може да се справя толкова добре.

Завърших така:

– Част от това, което научихме, е, че всеки ден в училище Питър учи по нещо от всички вас. Той наблюдава как вие правите нещата, учи, като играе с всеки от вас, и учи просто като е ваш приятел. Затова ви благодаря, че помагате на Питър. Благодаря, че ми дадохте възможност да дойда и да поговоря за мозъка.

Беше кратка и проста беседа. Опитах се да взема неизвестното – Питър – и да го направя донякъде по-малко плашещ за тези деца. С течение на времето се прояви тяхната естествена доброта. След като вече не беше странно и плашещо момче, Питър стана популярен – в действителност толкова популярен, че връстниците му спореха кой да седне до него, кой да е негов партньор, кой да бъде в неговата група. Най-умните и най-силните деца в неговия клас проявиха специален интерес към него и тяхното лидерство имаше огромно значение. Те го включваха, защитаваха и в крайна сметка му осигуриха терапевтичните преживявания, които помогнаха на Питър да навакса.

Децата бяха толерантни към неговите проблеми в развитието, търпеливи в коригирането на социалните му грешки и грижовни във взаимодействията им. Тези деца осигуриха много повече позитивни терапевтични преживявания, отколкото ние изобщо бихме могли да дадем на Питър.

Децата – точно като възрастните – реагират зле на неизвестното, на странното и непознатото, особено когато те самите се опитват да се приспособят към нова ситуация, като началото на учебната година. Макар че социалните им йерархии невинаги са лесни за повлияване, по-голямата част от тормоза и социалното отхвърляне започват със страха от непознатото и възрастните имат много по-голямо влияние върху процеса, отколкото смятат. Когато децата разбират защо някой се държи странно, по принцип са по-толерантни. Колкото по-малки са децата, толкова по-лесно се повлияват както от очевидните, така и от по-фините сигнали за отхвърляне и приемане от възрастните. Тези сигнали често задават тона за детските статусни системи и учителите и родителите могат или да минимизират тормоза, или – за съжаление – да го максимизират като или силно обезсърчават, или толерират превръщането на различните в жертвени овце.

След като знаеха, че незрялото поведение на Питър идва от претърпените в миналото тежки лишения, това помогна на съучениците му да го интерпретират наново. Когато той грабваше нещо или говореше, без да е дошъл редът му, те вече не виждаха в това лична обида или дразнеща странност, а просто го възприемаха като останка от миналото му, която са били научени да очакват. Резултатите бяха бързи: почти веднага престанаха гневните му избухвания и изблици – вероятно защото това, което ги беше катализирало, бе разочарованието, чувството за отхвърляне и че е погрешно разбран. Тъй като другите деца прощаваха повече и бяха по-експлицитни за социалните сигнали, които му даваха, той успяваше да ги „прочете“ по-добре и следователно беше в състояние да се вписва по-добре. Това, което беше низходяща спирала на отхвърляне, объркване и разочарование, стана каскада от положителна подкрепа, която беше самоподсилваща се. Огромните празноти в развитието му в емоционалната, социалната, моторната и когнитивната сфера бавно се запълваха. По времето, когато стигна до гимназията, Питър вече не се открояваше от другите и продължаваше да се справя добре както с ученето, така и в общуването.

Неговите връстници и семейството му го изцелиха, като създадоха богат социален свят, грижовна общност. Макар че невропоследователният подход ни помогна да осигурим специфичните стимули, които липсваха на мозъка му, масажът предложи физическата грижовност, която му липсваше, а музиката и движението помогнаха да възстановим мозъчните и телесните му ритми, нищо от това нямаше да е достатъчно без любовта и чувствителността на Ейми и Джейсън и без търпението и подкрепата на съучениците му. Колкото по-здрави взаимоотношения има детето, толкова по-вероятно е то да се възстанови от травмата и да разцъфти. Взаимоотношенията са агентите на промяната, а най-мощната терапия е човешката любов.