Откъс от книгата "Спокойни родители – щастливи деца" с автор д-р Лора Маркам

Деца в предучилищна възраст (3–5 години): зараждане на самостоятелност

Вие все още сте центърът на Вселената за своето дете, пътеводната звезда (или лидер на привързаността), неговият ориентир. То знае, на подсъзнателно ниво, че ако бъде отделено от вас, ще загуби защитата си и ще бъде изложено на ужасен риск, включително и на смърт. Може да преговаря с вас като стажант-адвокат и ще става все по-добро в това и без вас, докато е на училище или с приятели, но Майката природа го е направила зависимо с основание. Причината е не само нуждата му от защита; зависимостта му от вас го прави също така готово да следва примера ви. Може невинаги да изглежда, че ви „слуша“, но вие пак ще сте най-достоверният източник на информация за света, та дори и за самото него.

Повечето родители, които лесно са успокоявали детето си при раздяла, когато е било по-малко, започват да се дразнят или да се притесняват, когато видят, че на него му е трудно да се справи с раздялата, когато навлезе в предучилищна възраст. Може да се зачудят: „Какво му е на детето ми? Защо не е по-самостоятелно?“

За да отговорим на този въпрос, трябва първо да уточним какво всъщност означава самостоятелността. Когато кажем самостоятелно дете, обикновено си представяме такова, което лесно се е разделяло с родителите си, когато е било между една и две години, което до петгодишна възраст вече отива да спи при приятел, без да се обръща назад, заминава на лагер за месец на девет години. На това му се казва самостоятелно дете, нали? Всъщност не. Оказва се, че тези ситуации май нямат много общо със самостоятелността. При тях детето се отделя от родителя, а това не го прави задължително самостоятелно. В биологията на децата е заложено да гравитират около пътеводна звезда или лидер на привързаността, затова, когато са далеч от нас, те зависят от някого, без значение дали от най-добрия си приятел, или от някой учител. Обикновено тази зависимост е хубаво нещо, ако става въпрос за учител, защото детето е по-склонно да се поддаде на неговото влияние и насоки. Но ако някой връстник е техен ориентир, това е риск за децата.

По-важното тук е, че фактът, че детето може лесно да се раздели с родителите си, невинаги е хубаво нещо. Не очакваме от едно четиримесечно бебе да бъде самостоятелно, това би било индикация за нарушено развитие. А помните ли онова петнайсетмесечно бебе, което не поглеждаше нагоре, когато майка му го оставяше в необичайната ситуация? То наистина ли е по-самостоятелно? Не. Малките деца, които явно не забелязват, че родителят им излиза от стаята, не са онези, които ще се превърнат в самостоятелни хора. Те са странящите деца, които са се отказали да вярват, че потребностите им ще бъдат задоволени, затова са замаскирали тревогата си, въпреки че сърцата им препускат. Такива деца могат да заминат на лагер, без да погледнат назад, но тази лесна раздяла с родителя би могла всъщност да бъде знак за нарушена привързаност, която ще възпрепятства способността им да градят взаимоотношения с другите.

Децата се нуждаят от фигура, към която да се привържат, за да се чувстват стабилно стъпили на земята. Това им е генетично заложено, за да оцелеят; родителят осигурява безопасна основа за детето, за да може то да се чувства достатъчно сигурно да изследва света. Проучванията показват, че когато „тласкаме“ децата към емоционална самостоятелност, те започват да изпитват по-силна нужда от близост. Понякога се ангажират прекалено силно с групата от връстници и се фиксират върху други деца като свой обект на привързаност.

Можем да говорим за поява на самостоятелност, когато детето е уверено в стабилната си привързаност към родителя и може да се справя със заобикалящия го свят и успешно да изпълнява съответните за възрастта му задачи, свързани с развитието му. Това означава да играе с други деца, без да ги удря, или да общува подобаващо с учителя, или да спортува нещо, без да се тръшка, или да поема отговорност за написването на домашните си. Първоначално тези задачи изискват участието и на родителите, но с времето детето започва само да си взаимодейства с околния свят. Това е проява на самостоятелност.

Затова, вместо да разглеждаме самостоятелността като нещо, свързано с отделянето на детето от нас, нека погледнем на нея като на способността на детето да се чувства уверено и компетентно да си взаимодейства със света и да управлява живота си, докато ние постепенно сведем участието си от директна намеса до наблюдател, който е на разположение, помощ по телефона, морална подкрепа.

Кое прави едно дете самостоятелно? Корените и крилата. Самостоятелността се корени в стабилната привързаност – да знаеш, че мама и татко са до теб, когато имаш нужда от тях. Веднъж осъзнали, че сме на разположение, когато им трябваме, те могат да насочат вниманието си към задачите, свързани с развитието им, които включват и това да умеят сами да се справят с отговорностите си. Ако не знаят дали могат да разчитат на мама и татко, децата започват упорито да търсят опора у връстниците си, което често води до лоши резултати.

А крилата? Това е да се чувстваш могъщ! Когато позволяваме на естествената самоувереност на децата да се разгърне, поверявайки им контрол върху подходящи за тяхната възраст аспекти от живота, ние подпомагаме и развитието на самостоятелност у тях. Както знаем, това започва от ранна възраст. Когато малчуганите преминат първата си година, те стават по-самоуверени. Имат нужда да изпитат чувството, че имат власт в най-добрия смисъл – че могат да влияят върху света и да получат желания резултат. Също така имат нужда да знаят, че ние все още сме на разположение да ги подкрепим. Развиващото се у тях усещане, че са способни, в контекста на нашето ръководство е това, което помага на децата да добият увереност, а тя дава началото на самостоятелността.